Усети да го сграбчва остър импулс, принуждение толкова силно, че тя с огромно усилие на волята се сдържа да не стане и да изглади бръчката между веждите му, да отметне назад падналия върху челото му кичур, да смекчи втвърдената му уста. Но не можеше. След изминалата нощ той повече нямаше да я желае. И тя остана неподвижна — единствени очите й го проследиха без всякаква следа от изражение, която да издаде бурята в душата й.
Наблюдаваше го как впива очи в гърдите й, останали оголени, защото не бе имала възможност да се раздвижи и да закопчее дрехата си. Сега ги закри засрамена с ръце.
От гърлото му се изтръгна звук, който можеше да е богохулно проклятие. Отведе поглед встрани, но очите му се забиха в полите, омотани до неузнаваемост около кръста й и бельото, събрано в смачкана, безформена купчина до краката й.
Той се опита с неловко движение и сковани ръце да намести златната материя. Ръцете й лежаха безволево. Когато забеляза посинелите й китки, гримаса изкриви устата му. Насили погледа си да срещне нейния, макар че това беше най-голямото усилие, което досега му се беше случвало да прави.
— Нараних ли те… — Глупав въпрос, Коулман, каза той на себе си. Виж я добре, човече, цялата е в синини и отоци. Той се поправи. — Боли ли те?
Тя поклати отрицателно глава, без да мига, без да навежда укорителния си поглед. Той се изправи на несигурните си крака, без да проговори повече дума. Закопча бричовете си, повдигна захвърлената си риза и излезе.
Лидия захлупи лице в ръцете си и заплака. Мина доста време, преди да успее да събере сили и да се заеме с обичайните си задължения. Изми цялото си тяло, без дори и да се разтревожи от кървавите следи по бедрата й. Изтърка се ожесточено, сякаш искаше да отстрани всички нечистотии от себе си. Безмилостно опъна назад косата си и я прибра с фиби плътно, сякаш скриваше някакъв символ на покварата.
Когато събра достатъчно кураж, за да пристъпи извън фургона, Рос седеше приведен до огъня, отпиващ от чашата си кафе, което сам си беше приготвил. Беше обръснат, но лицето му изглеждаше изпито.
Кокалчетата на пръстите й побеляха от напрежението, с което ги стисна.
— Ще отида да прибера Лий и после ще направя закуска.
Той не проговори, а само продължи да се взира безцелно в огъня.
— Лидия.
Рязко изговореното й име я накара мигновено да спре. Той се бе изправил и гледаше подир нея.
— Става въпрос за снощи — започна той.
Тя поклати глава още преди да е прозвучала присъдата му.
— Нищо не се е случило между мен и мистър Хил. Кълна се. Той получи пристъп. Не можеше да си поеме въздух от кашлица. Започна да храчи кръв. Помогнах му да се прибере във фургона и му дадох лекарството. Това е всичко.
Той изля остатъка от кафето си на земята, изруга и заби ръце в джобовете си.
— Не това имах предвид. — Между тях се възцари напрегната тишина, в която и двамата не смееха да се погледнат в очите. — Тия приказки няма да минат — изрече той с мъртвешко спокойствие, от което ледени тръпки полазиха по гърба й. — Още щом стигнем в Тексас ще намеря начин да се разведем. — Главата й беше наведена, за да не види съсипаното й лице. — Няма да е толкова трудно.
— Да — изрече тя с гробовен глас. — Няма да е трудно.
— Сега навсякъде е пълен хаос. Федералните войски окупират…
— Да.
— Ще направя необходимите постъпки.
— Добре.
— По дяволите, Лидия, ще ме погледнеш най-сетне? — изрече той малко по-силно от високия шепот, на който водеха разговора.
Раздразнението бе оставило отпечатък навсякъде върху него, когато тя вдигна поглед. Не. Тя нямаше да плаче. Нямаше да пророни и сълза. Загледа го с равен поглед, без да покаже и най-малка следа от отчаянието и болката, които владееха сега сърцето й.
— Кажи нещо! — изкомандва гневно той.
Как можеше да очаква от нея отговор, след като току-що я беше уведомил, че ще я захвърли отново в средата на нищото, точно когато бе свикнала толкова с него? Какво искаше да чуе от нея? Че тя ще бъде щастлива да изостави Лий? Че ще бъде щастлива да остане сама, без семейство, без никой да й подаде ръка на напълно непознато място, без никакви средства за живот? О, разбира се, той и за миг не се съмняваше, че тя щеше да оцелее. Като станеше курва. Всеки миг сълзи щяха да бликнат от очите й, но тя нямаше да достави това удоволствие на този арогантен мъж. Тя можеше да се погрижи за себе си. Беше го правила и преди.
Брадичката й се вирна нагоре.
— Ще отида да взема Лий — беше всичко, което каза, преди да се отдалечи.
Когато се върна, завари го до оседлания Лъки да закрепва торбата с хранителните припаси към седлото. Хвърли й поглед през рамо.
— Ще отсъствам един, или два дни. Двамата със Скаута ще тръгнем напред да поогледаме малко. Ако имаш нужда от нещо, повикай Буба.
Сърцето й се сви.
— Добре, Рос.
Той приключи с ремъците на торбата и я приближи; при всяка негова стъпка шпорите му мелодично прозвъняваха. Веселият звън беше съвсем неуместен за атмосферата.
Той потупа Лий по гръбчето и се наведе да го целуне по слепоочието.
— Довиждане, синко.
