Тя преглътна с мъка, без да е сигурна дали няма да заекне, и после започна да му разказва за убийството на Люк и последвалите го събития. Тялото на Рос се разтърси от спазъм при вестта за смъртта на момчето и той хвърли поглед към Лангстънови, които стояха на отделна групичка встрани. И това беше цялата му реакция. Когато Лидия приключи с подробностите Рос видимо се отпусна, усетил, че насилие тук повече не може да избухне, отпусна ударника на револвера си и го прибра в кобура. Наведе пушката надолу с дулото.
Закрачи сред онемелия керван, и се озова лице в лице с мистър Грейсън.
— Вярваш ли, че старият Мозес е способен да убие когото и да било?
— Не — отвърна мъжът засрамен, като клатеше енергично глава. — Помощникът на местния шериф остави на нас да решим проблема си. Просто не знаех какво да правя.
— Аз знам.
Мама Лангстън бе слушала обясненията на Лидия със същото внимание като това на Рос. И сега се запъти към Лиона Уоткинс и без най-малкия сигнал за предупреждение, й зашлеви звучен плесник.
— Погребала съм досега три деца, и може да ми се наложи да погреба и други от най-скъпите ми същества, преди да е настъпил собствения ми край. Ще се моля само на Господ да не си наблизо, когато скърбя за тях, за да не усилваш мъката ни. Освен че си и стара мръсна вещица, ти си и глупачка, Лиона Уоткинс. Защо ще му е на Мозес да носи тялото на сина ми, ако той го е убил? — Тя си пое дълбоко дъх и сякаш стана още по-висока. — Ти нямаш сърце и никога не си изпитвала и най-простата човешка радост. Жал ми е за теб.
Лиона хвърли поглед около себе си, срещайки само израз на омраза там, където само миг по-рано бе усетила съгласие с думите си. Тя се втурна с развети поли към фургона. Джеси и Присила не откъснаха поглед от земята и отказаха да я последват. Тя се обърна към тях:
— Е?
Те овчедушно тръгнаха подире й.
Мама Лангстън се размърда първа. Обърна се към множеството.
— Не съм изненадана от държането ви, но ми се струва, че и някои от вас трябва да се извинят.
Всички сведоха виновно очи и заотстъпваха засрамено към фургоните си. Някои хвърлиха смутени погледи към Мозес, който стоеше със спокойно достойнство, но без предизвикателство.
Лидия взе обратно Лий и после се приближи до чернокожия мъж.
— Мозес, съжалявам за това. По-ужасно нещо не бях виждала през живота си. Добре ли си?
— Добре съм, мис Лидия. Благодаря ви, че се застъпихте за мен.
Тя му се усмихна и докосна ръката му.
— Едва ли направих повече от онова, което направихте с Уинстън за мен, когато бях отхвърлена от всички.
И след малко окуражено добави:
— Ако можеш да наглеждаш Лий днес следобед, ще приготвя вечеря за теб и Уинстън.
Жестът беше предназначен да вдъхне спокойствие и го постигна. По очите на възрастния мъж потекоха сълзи.
— Благодаря ви. Наистина ще ви бъдем много благодарни.
Чувствайки присъствието на Рос зад гърба си, тя се обърна към него и каза меко:
— Ще ти направя кафе във фургона.
Погледът му я прониза чак до дъното на душата.
— Ще се върна веднага, след като изкажа съболезнованията си на Лангстън.
Тя не искаше да го изоставя дори и за момент. Искаше да го пие с очи, да се увери, че наистина се беше върнал и я гледаше така, сякаш се беше измъчил по нея. Но ако останеше с него, макар и само миг, той можеше да види как бурята в сърцето й избликва. Тя бързо се извърна.
Умората му трудно можеше да се скрие, когато се върна във фургона половин час по-късно. Кимна с благодарност за чашката кафе, което тя му поднесе и се отпусна на едно столче.
— Страшна мръсотия.
— Мислех, че ще отсъстваш няколко дни.
Обичайният й глас. В действителност е била обзета само от любопитство защо се е върнал толкова рано.
— И аз си мислех същото, но… — Той повдигна уклончиво рамене. — Преди разсъмване реших да се върна. Скаута ще продължи напред.
Защо не й го каза? Защо не й каза веднага, че вече не издържа далеч от нея, че цяла нощ се бе въртял в постелята си, докато накрая реши, че само си губи времето в напразни опити да заспи? Беше събрал багажа си и бе оседлал коня, беше събудил изненадания и сънлив Скаут, за да му каже, че е променил плановете си, и после бе препуснал като бесен да се върне колкото може по-бързо при нея.
— Добре, че се върна.
Тя не знаеше какво да прави с ръцете си. Лий още не беше се пробудил от сутрешната си дрямка. Беше свършила работата си и копнееше да докосне Рос, да изтрие дълбоката гънка между веждите му, да види как умората му изчезва.
Той се вгледа в чашката с кафе, като я завъртя и превърна съдържанието й в нежен водовъртеж.
— Не мога да повярвам, че някой така хладнокръвно ще убие момчето. Защо? По дяволите, защо?
— И аз не знам, Рос. Какво ще прави мистър Грейсън?
— Мисли, че трябва да огледаме наоколо днес и да видим дали няма да открием нещо, което да ни подскаже кой може да го е направил.
— Ние? — запита тя разтреперана.
— Дадох доброволно съгласието си.
— О!
Тя седна на столчето срещу неговото и сплете пръсти. Беше видяла тялото на Люк, разрязаната му шия. Цялата потрепери.
— Какво мислиш, че ще откриеш?
— Нищо — отвърна той кратко.
