Това бе първата й ваканция за Деня на благодарността, откак се бяха разделили родителите й. Ники прекара деня на пазар с майка си, тяхна традиция за вечерта срещу Деня на благодарността. Заради отскоро необвързаната си майка, деветнадесетгодишната Ники бе превърнала тази традиция в свещена мисия.
Бе решена не толкова да превърне вечерята в най-добрата на всички времена, колкото да я направи нормална, доколкото бе възможно предвид празния стол в единия край на масата и блуждаещите призраци на по-щастливи времена.
Както винаги, в кухнята с размери, подобаващи на нюйоркски апартамент, двете маневрираха една край друга и приготвяха пайове за следващия ден. Над чифта точилки и изстуденото тесто Ники защитаваше желанието си да смени специалността си от литература на театър. Къде бяха канелените пръчки? Как можеха да ги забравят? В празничните пайове на майка й канелата на прах никога не бе на почит — стържеше си я сама от пръчка. Как са могли да забравят?
Когато в отделението с подправките на „Мортън Уилямс“, на Парк авеню, Ники откри един буркан от тях, се почувства като победител в лотарията. За да е сигурна, извади мобилния си и се обади в апартамента. Звъня и звъня. Когато се включи телефонният секретар, тя се запита дали майка й просто не чува телефона си заради миксера. След това обаче тя вдигна. През писъка на телефонния секретар тя се извини, но бършела масло от ръцете си. Ники мразеше острият звук на заден план, но майка и така и не се бе научила да изключва проклетата машинка, без да прекъсне разговора. Магазинът затваряше след малко, имаше ли нужда от още нещо? Изчака, докато майка и отиде да провери за мляко.
После Ники чу как се троши чаша. Чу писъка на майка си. Коленете на момичето омекнаха и тя се опита да я повика. Касиерите се обърнаха към нея. Още един писък от другата страна и слушалката падна. Бурканът с канела също падна от ръцете на Ники и тя изтича до изхода. Мамка му, не изхода, а входа! Все пак го отвори с груба сила и изтича на улицата, като почти се блъсна в един куриер на колело. Две пресечки. Докато тичаше, държеше телефона до ухото си молеше се на майка си да каже нещо, да вдигне, какво ставаше? Чу мъжки глас, звуци от борба. Майка й проскимтя, строполи се до телефона. Звън на метал по пода на кухнята. Една пресечка. Звън на стъклени бутилки на вратата на хладилника. Стъпки. Тишина. И слабият, стихващ стон на майка й. Шепот. „Ники…“
След филма Ники не се прибра у дома. От тротоара в топлата лятна вечер тя наблюдаваше апартамента си, където бе живяла като момиче, който бе напуснала, за да учи в Бостън, а след това — за да купи канелени пръчици, защото канелата на прах не ставаше. В онзи тристаен апартамент имаше усамотение, ала не и покой. Можеше пак да е на деветнадесет и да влиза в кухнята, където под хладилника се оформяше локва от кръвта на майка й или, ако можеше да прогони образите, да си пусне телевизора, където да научи за още престъпления — свързани с жегата, както щяха да й кажат репортерите. Свързани с жегата. Някога това я караше да се усмихва.21
Претегли възможността да се обади на Дон, за да провери дали треньорът й има време за бира и малко спално боричкане в първичен стил, или да позволи на късното шоу на някой телевизионен комик да я разсее, без да трябва да дели с някого и бездруго малката си баня. Имаше и друга алтернатива.
След двадесет минути, в празния участък, детективът се въртеше на стола си и замислено наблюдаваше бялата дъска. Вече я помнеше наизуст — на нея всички елементи до момента бяха подредени в рамка, в която обаче още не се оформяше картина: списъкът със съвпадащи отпечатъци; зелено картонче, където бяха записани предишните самоличности на Кимбърли Стар и алибито й; снимки от тялото на Матю Стар на паважа; снимките от съдебния медик, където една от синините по тялото на Стар ясно личеше шестоъгълният отпечатък на пръстен.
Тя се изправи и се приближи до тази снимка. Без толкова да оглежда размера и формата, Ники се заслуша, знаейки, че по всяко време коя да е улика може да се сдобие с глас. Повече от всички други парченца от пъзела, тази снимка й нашепваше нещо — този шепот витаеше в главата й цял ден. Той я привлече в смълчания участък, за да го чуе по-добре. Бе въпросът: „Защо убиец, който изхвърля някого през балкона, първо ще му нанася несмъртоносни удари?“ Тези синини не бяха произволни контузии от сборичкане. Притежаваха прецизност и ред, някои дори се прикриваха. Дон ги наричаше „да нарисуваш“ опонента.
Когато пое собствен екип детективи, едно от първите решения на Ники бе да въведе система, да споделят информация максимално лесно. Влезе в сървъра и отвори файла ОЧОА, настроен само за четене. Стигна до интервюто с портиера в Гилфорд. Обичам го този Очоа, помисли си. Не може да пише на клавиатура, ако ще и животът му да зависи от това, но води страхотни бележки и задава правилните въпроси.
Въпрос: Жртв излзлизла ли от сгрдт по нкоуе врме стрнта?
Отговор: Н.
