— Сега, разбира се, мога да започна да ликвидирам. Има дългове за плащане, да не говорим за начина на живот на Кимбърли. Сигурно ще се съгласи да загуби някоя дрънкулка, за да поддържа навиците си.
— А когато изплатиш дълговете, ще остане ли достатъчно, за да компенсира факта, че съпругът й няма застраховка живот?
— О, не мисля, че на Кимбърли ще й се наложи да събира подаяния — каза Пакстън.
Ники обмисляше това, докато бродеше из стаята. Последния път бе местопрестъпление. Сега просто попиваше охолството й. Кристалът, гоблените, кентианската библиотека22 с резбовани плодове и цветя… Една от картините й хареса — сцена с яхта от Раул Дюфи, — и тя се приведе напред, за да погледне по-отблизо. Бостънският музей на изящните изкуства бе на десет минута пеша от общежитието й, когато учеше в Нортийстърн. Макар да прекарваше там много часове като любител на изкуството, не можеше да се води разбирач — ала разпознаваше някои от творбите по тези стени. Бяха скъпи, но от нейна гледна точка, стаята бе двуетажна торба с произволно натикани в нея картини. Импресионистите висяха до Старите майстори; немско плакатно изкуство от 30-те години на миналия век висеше до италиански религиозен триптих от петнадесети век. Позастоя се пред една скица на любима своя картина — „Карамфил, лилия, лилия, роза“, от Джон Сингър Сарджънт. Макар да бе само предварителна маслена скица, една от многото, които Сарджънт е правел, преди да завърши коя да е своя картина, Хийт остана като омагьосана от познатите момиченца, толкова възхитително невинни в белите си рокли, докато палят китайски фенери в една градина сред меката светлина на сумрака. После се зачуди какво прави до безочливия Джино Северини, несъмнено скъпо, но крещящо платно от маслени бои и смачкани пайети.
— Всяка друга колекция, която съм виждала, има… не знам, някаква тема, или обща атмосфера или… опитвам се да кажа, че…?
— Има вкус? — прекъсна я Пакстън. Сега, когато вече бе прекосил границата с бившия си шеф, можеше безогледно да стреля по него. При все това сниши глас и се огледа, сякаш ще му се наложи да бяга от мълнии, задето говори лошо за мъртвите. Въпреки това го стори: — Ако търсите смисъл или връзка в колекцията му, няма да ги намерите, поради един неизбежен факт. Матю бе вулгарен. Не познаваше изкуството. Познаваше цената му.
Руук се приближи до Хийт и рече:
— Май че, ако продължаваме да търсим, ще открием Кучетата — покерджии, — което я разсмя. Дори Пакстън си позволи да се посмее. Когато вратата се отвори и Кимбърли Стар се понесе през нея, всички млъкнаха.
— Извинявайте, че закъснях. — Хийт и Руук я зяпнаха, без почти да прикриват неверието си. Лицето й бе подпухнало от ботокс или някакви други козметични инжекции. Неестествено подутите й бръчици около устата само се подчертаваха от червенината и следите от синини. По челото й личаха подутини, подобни на легнали полицаи, изпълващи бръчките й — като че ли пред очите им растяха все повече. Жената изглеждаше, сякаш се е катурнала с носа напред в гнездо на стършели. — На Лексингтън не работеше светофарът. Проклета топлинна вълна.
— Оставих документите на бюрото в кабинета — каза Ноа Пакстън. Вече държеше с една ръка куфарчето, а с другата натискаше бравата. — Имам за много недовършени неща да се погрижа в офиса. Детектив Хийт, ако ви трябвам за нещо, знаете как да ме откриете.
Зад гърба на Кимбърли той подбели очи и така поля със студен душ теорията за това, че спят заедно, макар че Ники щеше все пак да я провери.
Кимбърли и детективът заеха същите места както през деня на убийството. Руук реши да не сяда на избродирания стол от онзи ден и седна на фотьойла до г-жа Стар. Вероятно, за да не се налага да я гледа, помисли си Ники.
Лицето не бе единствената промяна. Носеше възкъсичка черна рокля с презрамки, марка Ед Харди, върху която бе нарисувана червена роза и надпис „Посветена на любимия ми“. Е, поне бе в черно. Кимбърли започна грубо, сякаш Хийт й пречеше на остатъка от деня.
— Е? Казахте, че трябва да гледам някакви неща?
Хийт не приемаше нещата лично. Тя преценяше, не съдеше. Прецени, че встрани от момента с „личната скръб“, Кимбърли Стар се отнася с нея като с наемен работник и Ники трябваше бързо да размени властовите позиции.
— Г-жо Стар, защо ме излъгахте за местонахождението си по време на убийството на съпруга ви?
Балонестото лице на жената още можеше да изразява емоции донякъде — една от тях беше страх. На Ники Хийт това й хареса.
— Какво имате предвид? Да лъжа? Защо да лъжа?
— Ще стигна дотам, когато съм готова. Първо, кажете ми къде сте била между един и два следобед, защото не сте била в Дайно-байтс. Излъгахте.
— Не съм. Бях там.
— Оставила сте там сина си и бавачката му и сте си тръгнала. Вече имаме свидетел. Да помитам ли и бавачката?
— Не. Вярно е, тръгнах си.
— Къде бяхте, г-жо Стар? Този път ви съветвам да сте искрена.
— Добре. Бях с мъж. Срамувах се да ви кажа.
— Кажете ми сега. Какво имате предвид, с мъж?
— Мале, ама си кучка! Спях с един мъж, окей? Доволни?
— Как се казваше?
— Не може да си сериозна.
