— Нямаше защо да благодариш. — После отново си отвори гагата: — От подтекста е. Леле, тази сутрин от подтекст не се диша, детектив Хийт.
Гледаше ли въобще към нея? Не, облегнат назад се радваше на светещите номера на етажите, само че ти въпреки това се чувстваше като на рентген и не знаеше какво да каже. Стигнаха шестия етаж и прозвъняването на асансьора най-сетне я спаси. Проклет да е.
Когато Ноа Пакстън отвори вратата на апартамента. Ники си отбеляза наум да провери дали той и вдовицата спят заедно. По време на разследване нямаше теми табу, а не си ли струваше да се провери догадката и съпругата-трофей, жална за пари, и човека дърпащ конците на финансите, които замислят убийство под завивките? Но когато го видя, каза само:
— Това е неочаквано.
— Кимбърли закъснява, на козметик е — каза Пакстън. — Дойдох да оставя някои документи, за да ги подпише, и ме помоли да ви правя компания, докато дойде.
— Добре, че е толкова съсредоточена да намери убиеца на съпруга си — каза Руук.
— Добре дошли в моя свят. Вярвайте ми. Кимбърли не е на „ти“ със съсредоточаването. — Детектив Хийт се опита да разгадае тона му. Наистина ли го бе яд или се прикриваше?
— Докато чакаме, искам да ти покажа няколко снимки. — Хийт намери същия стол, на който седя последния път, и извади плика. Срещу нея на дивана седна Пакстън и тя разпредели два реда снимки на лакираната червена масичка за кафе пред него. — Внимателно разгледай всеки от тези хора. Кажи ми, ако някой ти изглежда познат.
Пакстън разгледа всяка от десетината снимки. Ники направи каквото правеше винаги в такива случаи — наблюдаваше наблюдаващия. Той бе методичен, започна с горния ред, отдясно наляво, след това долния, без прекомерни паузи, равномерно. Безстрастно, тя се замисли дали бе такъв и в леглото и отново се сети за непоетия път към предградията и по-приятното ежедневие.
Когато Пакстън приключи, каза:
— Съжалявам, не познавам никого от тези хора. — После попита каквото всички питаха, когато не можеха да помогнат. — Един от тези убиецът ли е? — И пак се вгледа, както всички, чудейки се кой би бил, сякаш можеше да го налучка.
— Може ли да задам един очевиден въпрос? — попита Руук, докато Хийт прибираше снимките обрано в плика. Както обикновено, не чака разрешение да се разплямпа. — Ако Матю е бил толкова разорен, защо не е продал някои от нещата си? Гледам античния му мебели, колекцията картини… Само този полилей може цяла година да храни страна от развиващия се свят. — Хийт вдигна глава към италианския порцеланов полилей, френските свещници, изложените картини, огледалото в стил Луи Петнадесети, фино резбованите мебели и се замисли, че понякога на маймуната писател му идват добри идеи.
— Вижте, не ми е удобно да говоря за това. — После хвърли поглед през рамото на Ники, сякаш Кимбърли Стар може да влезе всеки момент.
— Въпросът е прост — каза детективът. Знаеше, че ще съжалява, ако похвали Руук, но добави: — И добър. А ти си човекът, който се грижи за парите, нали?
— Ще ми се да беше толкова просто.
— Пробвай да обясниш. Защото слушам как ми говориш колко е бил разорен този човек, как компанията му се е сринала отвътре, личните му финанси изтичали като петрол от пробит танкер, а после влизам тук. Колко струва това, всъщност?
— На това мога да отговоря — каза той. — В. Д. И. — четиридесет и осем до шейсет милиона.
— В. Д. И.?
Руук отговори вместо Пакстън:
— В днешната икономика.
— Дори да го продадеш набързо, четиридесет и осем милиона решават много проблеми.
— Показах ви счетоводните книги, обясних ви положението, разгледах ви снимките — не стига ли?
— Не, и знаеш ли защо? — С лакти на бедрата, тя се приведе към него и задълба. — Защото има нещо, което не искаш да кажеш, но ще ми го кажеш — тук или в участъка.
Облегна се, за да му даде пространство да проведе вътрешния си диалог. След няколко секунди той рече:
— Просто е нередно да говоря така за него точно след смъртта му, в собствения му дом. — Тя пак зачака и той се отпуши: — Матю имаше чудовищно его. Нужно е, за да постигнеш, каквото постигна той, но неговото беше извън всякакви граници. Нарцисизмът му направи всичко това край вас неуязвимо.
— Но той е затъвал.
— Точно затова пренебрегна съвета ми — глупости, съвет, беше си натякване, — да се отърве от картините и останалото. Исках да ги продаде, преди да го погнат кредитори, но тази стая бе неговия палат. Доказателство за него и за света, че още е крал. — След тези думи Пакстън се пооживи и закрачи покрай стените. — Видяхте офисите вчера. Матю никога не би посрещнал клиент там. Водеше ги тук, за да преговаря от трона си в своя малък Версай. Колекцията на Стар. Обичаше големците да стоят прави до някой от тези столове и да питат дали е позволено да се сяда на тях. Или да гледат някоя картина, знаейки какво струва тя. Ако не питаха, правеше така, че да научат. Понякога скривах лице в шепа, толкова бе смущаващо.
— И сега какво ще се случи с всичко това?
