Същата вечер няколко пъти й хрумна да се обади на Дон, но не го стори. Защо не? Искаше да му се похвали със съвършено изпълнения прийом, с който свали Поченко в метрото. Бързо и удобно, я си поседнете на паважа, господине. Ала не затова искаше да му звънне и го знаеше.
Защо тогава просто не му се обади?
С Дон бе лесно. Треньорът любовник никога не я питаше къде е, или кога ще се върне, или защо не го търси по-често. Нямаше значение у тях или у нас — зависеше единствено от това кой бе по-близо. Той нито търсеше гнездо за свиване, нито да избяга и да си почине от нещо.
А сексът беше добър. От време на време ставаше малко агресивен или действаше твърде рутинно, но тя знаеше как в крайна сметка да получи това, от което се нуждаеше. А това колко по-различно бе от тези, които пътуваха от дома до работа и обратно, от хората като Ноа Пакстън? Ситуацията с Дон не бе върхът на върховете, но вършеше работа.
Тогава — защо не му се обаждаше?
Спря водата, когато мехурчетата загъделичкаха брадичката й, и вдиша аромата от детството си. Замисли се за отлаганията, опита се да си представи как изпълнява цели, вместо да задоволява нужди, и се зачуди дали още ще е така след например единадесет години, когато щеше да навърши четиридесет. Някога това и се бе струвало толкова далеч напред във времето, а последните десет години, едно цяло десетилетие, в което настройваше живота си спрямо смъртта на майка си, сякаш отминаха като превъртяна напред лента. Или й се струваше така, защото не бе успяла да ги усети както трябва?
Измина пътя от идеята да убеди майка си, че иска да завърши театрални изкуства, до убеждението, че трябва да се премести в колежа по Криминология. Зачуди се дали, без да го съзнава, е станала твърде безчувствена, за да изпитва щастие. Със сигурност се смее все по-рядко и съдеше все по-често.
Какво беше казал Руук по време на покера? Нарече я познавач на човешкото поведение. Не би искала този надпис на надгробния си камък.
Руук.
Добре де, зяпах му задника, помисли си тя. Отново нещо у нея припърха, вероятно смущение, че е било достатъчно очевидно, та да привлече вниманието на Леле Малето. Ники се потопи под мехурчетата и задържа дъха си, докато пърхането се загуби насред пулса на лишеното й от кислород тяло.
Вдигна се над водата и отми с длани сапуна от лицето и косата си, понесе се безтегловна в изстиващата вода, позволявайки си да помисли какво би било с Джеймисън Руук. Какво би било? Какъв би бил на допир, на вкус, как би се движил до нея?
И припърхването се повтори. Как биха били заедно? Мисълта я правеше неспокойна. Не знаеше.
Бе й напълно неизвестно.
Дръпна тапата и излезе.
Климатикът й не работеше и тя закрачи гола и мокра из апартамента си, без да си прави труда да се подсушава във влагата. Приятно усещаше по кожата си упоритите сапунени мехури. Още щом изсъхнеше, щеше отново да се навлажни на този въздух, тъй че защо да не ухае на лавандула?
Само два от прозорците й гледаха към съседи, а понеже нямаше бриз, който да духа през тях, тя ги затвори и дръпна щорите, след което през кухнята влезе в стаичката за гладене. Нищо не заковаваше престъпниците на място като дипли и остри гънки. Опъна дъската и включи ютията.
Не бе прекалила с алкохола, но изпитото я бе накарало да ожаднее. В хладилника си намери един посладен кен газирана вода с лимон. Много неприродосъобразно от нейна страна, ала тя остави вратата отворена и се приближи. Хладният въздух обля на талази голото й тяло, а косъмчетата по ръцете й настръхнаха.
Нещо изпука и тя рязко се обърна. Беше се включила червената светлинка, указваща, че ютията с готова. Остави на плота кена газирана вода и забърза към килера си, за да намери нещо за обличане, относително чисто и най-вече прохладно.
Морскосиният й блейзър имаше нужда само от леко минаване. Докато обаче вървеше с него по коридора, забеляза, че на десния ръкав едно от копчетата е пукнато и се поспря да го огледа, за да си припомни дали има резервно.
И тогава, от кухнята Ники дочу как се отваря кенът газирана води.
Дори докато стоеше вцепенена в коридора, Ники първо си помисли, че й се е счуло. Превъртайки неспирно убийството на майка й, неволно бе запечатала този звук в ума си. Колко ли пъти в някой кошмар я бе будило запъхтяна това изпукване, последвано от просъскване, колко ли пъти я караше да трепне в стаята за почивка в управлението? Не, не можеше да го е чула наистина.
Това си повтаряше в нескончаемите секунди, застинала там, гола, сякаш с памук, натъпкан в устата й, като слухтеше през проклетия нощен шум на Ню Йорк и собствения си разбеснял се пулс.
Пръстите й така се впиха в пукнатото копче, че я заболяха. Поотпусна ръце, но не пусна блейзъра, за да не я издаде звукът.
Да я издаде на кого?
Остани така една минута, каза си. Остани неподвижна като статуя, преброй до шейсет и спирай с тези глупости.
Наруга се, че не е облечена и колко уязвима я караше да се чувства това. Позволи си една вана и виж какво стана, помисли си тя. Спри и се съсредоточи. Съсредоточи се и се вслушай вън всеки квадратен сантиметър от нощта.
