Може би беше съсед. Колко ли пъти бе слушала от прозорците й да идват звуци от секс, кашляне, подреждане на чинии?
Прозорците й. Всички бяха отворени.
Само миг слея като измина минутата, тя вдигна един бос крак от пътечката и го постави с няколко сантиметра по-близо до кухнята. Заслуша се.
Нищо.
Ники се осмели да пристъпи още веднъж. Насред крачка, сърцето й пропусна удар, когато по късчето кухненски под, което виждаше, пропълзя сянка. Ники не се поколеба да спира отново или да се ослушва. Затича се.
Търчейки през вратата на кухнята към всекидневната. Ники натисна ключа за лампите и изключи тази, която светеше, след което се хвърли към бюрото си. Дланта й се насочи към тосканската купа, която се мъдреше в един от задните ъгли. Бе празна.
— Това ли търсиш? — Поченко изпълваше рамката на вратата, вдигнал в ръка личния й пистолет. От ярката кухненска светлина зад него се виждаше само силуетът му, но се виждаше, че Зиг Зауерът й е още в кобура сякаш на арогантната гад не й трябваше — още не.
В лицето на фактите детективът направи както винаги, изтика страха си настрана и започна да мисли практично. Наум прегледа списък с възможности. Едно: да пищи. Прозорците зееха отворени, но пък той можеше да започне да стреля, макар за момента да не даваше такъв вид. Две: да си вземе оръжие. Резервният й пистолет бе в дамската й чанта в кухнята или в спалнята — не бе сигурна къде. И в двата случая трябваше да мине покрай него. Три: да спечели време, за да измисли отнякъде оръжие, или да избяга, или да го обезвреди. Ако се намираше в ситуация със заложници, можеше да разговаря с него. Да осъществи контакт, да смекчи положението, да забави часовника.
— Как ме откри? — Добре, поне в собствените си уши не звучеше уплашена.
— Какво, да не си мислиш, че само ти можеш да следиш?
Ники направи къса крачка назад, за да го вкара в стаята. Наум се върна по пътя си, откакто си бе тръгнала от участъка — „Сохо хаус“, покера на Руук. Обля я хлад, когато осъзна, че на всяко от тези места Поченко я е наблюдавал.
— Не е трудно да проследиш човек, който не знае, че си след него. Ти сигурно знаеш.
— А ти как знаеш? — Отново отстъпи назад. Този път той я последва. — Да не си бил полицай в Русия?
Поченко се засмя.
— Горе-долу. Но не в полицията. Ей, стой тук. — Той извади Зиг-а и хвърли кобура настрана. — Не искам да трябва да те застрелям — и добави, — не и преди да приключа.
Смяна в правилата, каза си тя, и се подготви за най-лошия вариант. Ники бе упражнявала обезоръжаването поне милион пъти, но винаги на тепих с инструктор или ченге-партньор. При все това Хийт мислеше за себе си като за атлет, в непрестанен тренировъчен период, и едва преди две седмици отново бе упражнявала хватката. Докато хореографията й минаваше през главата, тя продължи да говори.
— Стиска ти да дойдеш без собствен пистолет.
— Няма да ми трябва. Днес ме изигра. Тези нощ — не. Ще видиш.
Той се обърна и посегна към ключа за лампите. Този път тя пристъпи към него. Лампата светна, той завъртя глава към нея и рече:
— Мм, браво, браво. — Той я огледа бавно, отгоре до долу. Странно, но Ники се почувства по-осквернена следобеда в стаята за разпит, когато бе напълно облечена. Въпреки това се покри с ръце.
— Покривай се колкото искаш. Казах ти, че ще си взема моето и така и ще направя.
Хийт обмисли ситуацията. Поченко държеше пистолета й, а и бе по-силен от нея. Бе и едър, но от срещата им в метростанцията тя знаеше, че не е бърз. Но пък този пистолет…
— Ела — каза той и пристъпи към нея. Частта с разговорите бе приключила. Тя се поколеба и направи крачка към него. Чуваше собствения си пулс. Ако се случеше, щеше да се случи за миг. Чувстваше се като на ръба на скала, преди да се хвърли от нея във водата, а това сравнение ускори още повече сърцето й. Спомни си един униформен полицай от Бронкс, който миналата година не успял и загубил половината си лице. Ники реши, че това не й помага и отново се фокусира, визуализирайки движенията си.
— Кучко, като кажа „ела“, идваш. — Той изпъна ръка с пистолета.
Тя направи крачката напред, която той искаше и от която тя се нуждаеше, като през това време вдигна ръце и леко потрепери с длани, за да скрие с тези леки движения това, което предстоеше. А то трябваше да е мълниеносно.
— Само не ме застрелвай, окей? Моля те, не ме зас… — С едно движение тя вдигна лявата си ръка и стисна пистолета отгоре, като заклещи с палец ударника. Избута го встрани и премина вдясно от Поченко. Подложи крак и го блъсна с рамо, докато извиваше пистолета нагоре, към него. Когато го дръпна, така че дулото да сочи в обратната посока, пръстът му се счупи и той изкрещя.
