Жертвите, които правим полностью

— Защо мислиш, че я пратих по пощата? Защото всички дигитални следи могат да се проследят. Не съм толкова глупав.

Изглеждаше доста глуповат, помисли си Били. Или поне неопитен.

— Откога се занимаваш с това? — попита той с искрено любопитство.

— Отскоро — отговори облеченото в черно момче за учудване на Били. — Когато разбрах какви ги вършат в онази къща, си помислих, че мога да извадя малко пари от свинете, които се възползват от жените.

— Тя го прави по собствена воля и по своите си условия, но както и да е…

— Носиш ли парите? — попита малкият пак, леко напрегнато.

Били мълчеше и разглеждаше младия изнудвач. Стоеше разкрачен, местеше тежестта от десния на левия крак. Може би го правеше целенасочено, за да се прави на як, но по-вероятно беше да е от неосъзнато притеснение. Това, че отговаряше на въпросите, обясняваше, бърбореше, оставяше Били с впечатление, че далеч не е толкова силен и самоуверен, на колкото се преструваше.

Нямаше да се наложи да му плати.

Достатъчно щеше да е да го уплаши.

Били извади пистолета си.

Момчето се вкамени. На лицето му се изписа ужас от внезапния обрат в ситуацията. Беше просто хрумване, моментно вдъхновение. Били си спомни как си беше помислил, че не е зле да е въоръжен, въпреки че беше срещу правилата да носи оръжие, когато не е на служба.

В мига, в който извади пистолета, змията в него се пробуди, разшава се.

„Застреляй го — съскаше тя. — Убий го!“.

— Дай си телефона.

— Не е там! — Паника в гласа. — Принтирах я и я изтрих. Никъде я няма. Честно.

Не беше вярно, помисли си Били, изтритите файлове се възстановяваха доста лесно, но за тази цел му трябваше телефонът.

— Дай телефона — повтори той и пристъпи към него.

Момчето го извади с треперещи ръце, докато с несвързани приказки се мъчеше да накара Били да свали оръжието, да разбере, че само се е шегувало, увещаваше го да не прави глупости, извиняваше се, обещаваше никога повече да не се свързва с него.

„Застреляй го. Убий го!“.

Змията се мяташе диво в гърдите му. Гърчеше се и се извиваше, надушваше мириса на плячката, виждаше възможността да се нахрани, да се засити за дълго, дълго време.

„Не може — отговори й друг глас. — Куршумът може да се проследи. Има много технически доказателства в един куршум.“.

Били прибра пистолета, приближи се и взе телефона с една ръка. С другата стисна момчето за китката и го придърпа, посрещна го с коляно в чатала, корема. Все тая къде щеше да попадне. От смесицата от сила и изненада на момчето му секна дъхът, преви се надве. Били захвърли телефона, хвана го за яката на якето и го притисна към колата.

— Снимката само в телефона ли е? — изръмжа през стиснати зъби, приближил лице до ухото му.

— Няма я вече… — Гласът вече беше много по-тънък, уплашен и писклив.

— Но я е имало. Само там ли беше, или е качена и другаде?

Момчето поклати глава. Сълзи от болка и ужас се стичаха по бузите му.

— Кой знае за това? Че ще се срещаме?

— Никой. Честно. На никого не съм казвал.

Били го пусна и момчето пак се преви, опитваше се да превъзмогне болката, с хълцане и хленчене възстанови нормалното си дишане.

Били отстъпи крачка назад и го изгледа. Змията се извиваше. Съскаше. Мамеше го.

„Не ти трябва пистолет“.

Били пак се приближи и с един ритник подкоси краката на момчето; то падна тежко на земята. В следващата секунда седна на гърдите му, притисна ръцете му с бедра, хвана го за гърлото и стисна. Момчето осъзна какво става и се опита да се съпротивлява. Напразно. След малко Били усети, че подритванията зад гърба му стават все по-слаби и по-слаби, и накрая спряха напълно. Той се наведе близо до лицето на момчето, още усещаше топлия дъх да се процежда между леко разтворените устни. Стисна по-силно. Гледаше го в очите. Не искаше да го пропуска. Магическият момент, когато животът угаснеше. Остави се на опияняващата власт. Изпълни се с емоции, по-силни откогато и да било. Изкрещя, нададе триумфален рев, когато дишането спря и тъмните очи угаснаха.

След това момчето лежеше мъртво до автомобила.

Били седеше на предната седалка с отворена врата.

Беше невнимателен, остави технически доказателства. Влакна от дрехите, кожа под ноктите, пот или слюнка по лицето. Но и преди се бе погрижвал труп да изчезне. Успешно. С този щеше да е по-лесно. Това момче нямаше нужда да минава за живо в продължение на седмици.

Можеше просто да изчезне.

Както правеха понякога тийнейджърите.

Безследно изчезнало. Никога нямаше да го намерят.

Извади телефона си, звънна на Мю. Затвори очи, отпусна глава на облегалката, сложи ръка върху твърдия си пенис под джинсите и успокои дишането си, докато слушаше сигналите. Адреналинът и ендорфините препускаха из тялото му и му носеха сила, спокойствие и удовлетвореност, които, колкото и да е странно, очевидно бяха и възбуждащи.

Когато Мю вдигна, той й каза, че ще се прибере до час-два, че я обича и много му се прави секс, като се върне при нея.

Влюбеният мъж, когото тя заслужаваше.

Който държеше змията сита.