Ваня си взе якето от облегалката на стола и чантата от бюрото. Беше си прибрала вещите, преди да се съберат в трапезарията. Мина да се сбогува с Карлос и Ане-Ли, накрая се озова при Себастиан.
— Благодаря ти.
— Няма за какво да ми благодариш. Радвам се, че бях там.
Замълчаха. Ваня усещаше, че трябва да каже още нещо, нещо по-подходящо за сбогуване.
— Известно време няма да се виждаме — смотолеви.
— Известно време? — попита Себастиан с вдигнати вежди и надежда в гласа.
Тя въздъхна, трябваше да внимава повече. Не биваше да му дава надежди. Той беше класически пример за „ти му подадеш пръст, той ти отхапва ръката“.
— Казах го просто така. „Никога повече“ щеше да прозвучи грубо.
— То си е грубо.
— Да, но така трябва да бъде.
Себастиан кимна. Това не беше новина. Не се надяваше намесата му в гората да промени нещо. Тя беше признателна, но не толкова, че да преоцени всичко.
— Пази се — заръча й той и си прочисти гърлото, като чу колко плачливо прозвуча гласът му.
— Да, ти също.
Време за прегръдка, помисли си той, но Ваня просто се завъртя и го остави. Както той знаеше, че ще направи, но въпреки това изпита непоносима болка. Да не може да стори нищо друго, освен да я гледа как си отива. Урсула дойде и застана до него, стисна рамото му утешително.
— Готов ли си?
Себастиан се огледа. Ваня си беше отишла. „Риксмурд“ беше затворена страница. Той имаше да пише книга. Предстояха му единствено самотни дни в студения сив ноември. Пое си дълбоко въздух, изпусна го с въздишка и кимна. Готов беше.
— Добре, трябва да поговорим.
— За какво?
— За нещо, което осъзнах онази вечер. Може да ме закараш до вкъщи.
Двамата излязоха заедно от кабинета, от полицейското управление и от Упсала.
Били чакаше в колата.
Насред нищото, наречено Фибюския лес, поне според „Гугъл Мапс“. Удовлетворението от залавянето на убийцата и приключването на случая беше слабо, потиснато от други, по-належащи проблеми, които трябваше да реши. Разследването беше само една от трите теми, които занимаваха мислите му в последно време, при това тази, на която несъмнено посвети най-малко време и усилия. Свърши каквото трябваше, каквото се очакваше от него, ни повече, ни по-малко, действаше рутинно. Работеше механично, безстрастно и често насочил мислите си в съвсем друга посока.
Например към Кони.
Напористият баща на Йенифер.
Видяха се преди няколко дни, Били не можеше да отлага срещата повече. Отидоха в кафенето, където говориха първия път, и той му даде доказателствата, че снимките са манипулирани. Кони се скъса от благодарности. На Били се дължеше фактът, че полицията беше принудена да вземе насериозно изчезването на Йенифер и подозренията на Кони. Точно както се боеше Били, но същевременно, колкото повече мислеше, толкова по-силно се убеждаваше, че помощта му към Кони беше в негова полза.
Той работеше в „Риксмурд“, един от най-реномираните отдели в полицията; той беше човекът, който се погрижи да се отвори отново случаят — разтревожен колега, който търсеше истината. Докато никой не свържеше почивката му в Бухюслен с постовете в профила на Йенифер през онази седмица, нямаше страшно.
Щеше да се справи.
Когато станаха да си вървят, Кони го прегърна. Силно и искрено, толкова беше щастлив, че Йенифер е имала верен и загрижен приятел като Били. За миг му стана неловко, но иначе след срещата се чувстваше изненадващо добре.
Така че му оставаше само един проблем за решаване. Хвърли бърз поглед към водоустойчивия плик на съседната седалка. Готов за плащане, ако се наложеше. Ако след това дойдеха още заплахи, щеше да отрече всичко, да каже, че снимката е правена, докато е бил там по работа — за полицейското разследване. Вярно, това щеше да насочи нежелано внимание към него, но не можеше и да продължи да плаща до безкрай.
Бяха се уговорили във форума къде и кога да се срещнат. Мястото му беше дадено под формата на координати. Цялата история — от комуникацията през геймърския сайт и изпращането на координати до скромната за тези обстоятелства сума — създаваше у Били може би леко предубедената и генерализираща представа, че ще се появи някой задръстен млад компютърджия.
Далеч обаче не очакваше да е чак толкова млад.
Няколко минути след уреченото време пристигна мършаво хлапе на колело, шестнайсет, може би седемнайсетгодишно, и спря на десетина метра от колата на Били. Скочи от велосипеда и го пусна на земята, докато присвиваше очи към колата. Черни джинси, черно яке, ботуши на краката, рядка пуберска брадичка, пиърсинг над едното око и под долната устна. Когато си свали каската, разкри рошава коса, твърде черна, за да не е боядисана. Явно минаваше за гот, помисли си Били, докато момчето приближаваше колата със самоуверена походка. Той отвори вратата и слезе.
— Били? — попита тийнейджърът с по-плътен глас, отколкото очакваше Били.
— Знаеш, че съм аз, нали ми прати снимка.
— Носиш ли парите?
— Да, но откъде да знам, че това няма да се повтори?
— Снимката вече не е в мен.
— Да бе — изсумтя Били и вложи в тези две думи цялото си изумление, че момчето може да го смята за толкова тъп.
