Сега слезе от асансьора и тръгна към общия им кабинет, видя Ане-Ли и Били. Блъсна рязко вратата. Ане-Ли се завъртя и като видя кой е, пристъпи към него да го посрещне.
— Как е Ваня?
— Добре е, но заслугата не е твоя.
Тя се спря, явно неподготвена за гневната му реакция.
— Нищо не й се случи само защото аз стигнах навреме — продължи Себастиан с едва сдържана ярост. — Лайняният ти план за бързи резултати се провали и изложи подчинените ти на опасност.
— Беше злощастно, че…
— Не беше злощастно — прекъсна я той. — Беше безотговорно и зле обмислено.
— Мисли каквото искаш — отвърна Ане-Ли и възвърна част от авторитета и самоувереността си, след като първоначалното стъписване от поведението му отмина.
— Няма значение какво мисля. Ваня е в спешното заради теб.
— Както казах, мисли каквото искаш — повтори тя с привидно спокойствие. — Но за едно грешиш.
— Вярно?
— Получи се. Хванахме я.
— Кой? Къде?
Себастиан си пое въздух и с известно колебание бутна вратата на стая за разпити номер две.
И Карлос, и Торкел се обърнаха към него, когато влезе в безличната малка стая. Торкел пак се завъртя към масата и съобщи за записа, че Себастиан Бергман се е присъединил към тях. Себастиан тихо седна на стола встрани от четиримата около масата. Торкел, Карлос, служебният адвокат и червенокосата жена, която гледаше към него с лека, почти флиртуваща усмивка.
Ренате Форш.
Неговата леплива жена.
Когато научи кого са задържали, се поколеба дали да присъства на разпита. Ами ако тя разкажеше? Как той я потърси. Как тя го потърси. За вчера. Когато дойде в хотела му и той без миг колебание я пусна в стаята си. Все пак тя беше леплива жена. Всички вече го бяха укорявали за навика му да спи с жени, участващи в разследванията. Ваня веднъж даже беше казала полусериозно, полушеговито, че просто трябва да почакат и да видят с кого ще скочи Себастиан в леглото, и после да го арестуват. Това беше, когато едно от случайните му завоевания във Вермланд за кратко бе сред заподозрените.
Тогава не беше тя.
Никога не беше лягал с някой от убийците.
Досега.
Но и какво толкова, помисли си той, ако Ренате кажеше нещо, ако научеха. Ваня вече се беше дистанцирала от него, той никога повече нямаше да работи с „Риксмурд“, а що се отнася до Ане-Ли, вярно, беше обещал да не си развява оная работа, но това беше, преди тя да застраши дъщеря му. Вероятността тя отново да потърси услугите му беше минимална, освен това стореното от него не беше незаконно — глупаво, неморално, недопустимо може би, но не и наказуемо от закона.
Погледна Ренате в очите. Всички позитивни чувства към нея бяха заличени. Какво само беше сторила. На какво подложи Ваня и другите жени… Никога не беше чувал за нещо подобно и тя несъмнено беше интересна от професионална гледна точка, но той имаше чувството, че я вижда за последен път. Тя пак му се усмихна и той осъзна, че това, което в първия момент изтълкува като флирт, беше по-скоро знак за мълчаливо съглашение. Имаха обща тайна.
Торкел отново привлече вниманието й:
— Разказвахте за Улрика — напомни й.
— Да — кимна Ренате, откъсни очи от Себастиан и ги насочи към Торкел. — Тя ме повика в болницата няколко дни преди да умре. Разказа ми какво е станало в онази нощ.
— Когато са оставили дъщеря ви пред болницата.
— Мислите, че е за това, така ли? — отвърна тя. — Само защото са изоставили Линда пред болницата. — Ренате леко поклати глава и пак се усмихна, този път по-скоро на себе си, сякаш открила забавно недоразумение. — Лекарите са се погрижили за нея почти веднага. Нямало е значение, че не са я закарали до самата болница.
Тя впи зелените си очи в Торкел, важно беше той да разбере:
— Те са осъдили Линда на смърт дълго преди това. Когато са я убедили да продължи бременността. Когато са я заплашили с вечни мъки, ако направи аборт.
— Затова искахте и те да забременеят, да ги принудите да решават.
— Именно.
Кратко и ясно. Никакъв триумф в гласа. За разлика от мнозина други, на които се бе натъквал Себастиан в работата си, тя нямаше огромно его, не изпитваше нужда другите да разберат колко умна е била, да й се възхищават как е успяла да ги води за носа в продължение на месеци.
— Ами Вебер? — попита Торкел и не можа да скрие, че наистина иска да знае отговора.
— Журналистът ли? Той умря. Не беше това целта. — За първи път в гласа й се долавяше угризение. — Целта не беше да убивам когото и да било. Инжектирах му сънотворното, за да си спечеля малко време, а той просто… спря да диша.
Торкел сведе очи към записките си. Разполагаха със самопризнания, беше почти сигурен, че Урсула ще намери технически доказателства в дома й, а мотивите бяха ясни. Нямаха кой знае колко още работа в Упсала.
— Работите в „Автомобили за безопасност“ — взе думата Карлос, който явно не беше на това мнение.
— Да, от няколко години. Те нямат нищо общо. Те са добра организация. Феликс е добър човек. Свестен човек.
— Вие ли сте Реми?
— Второто ми име е Мими — кимна Ренате.
Карлос си отбеляза нещо и се спря с химикалката върху листа. Явно искаше да знае още нещо.
— Откъде взимахте спермата?
