Сталхастът отстъпи със залитане, червени струйки бликаха от раната на лицето му при всяко тежко вдишване.
— Да умра ли? — попита той. Думите му бяха завалени от кръвта, макар че Вейлин долови горчивината в тях. — Аз вече умрях. — Олюля се и се смъкна на колене, подпирайки се на сабята си. — Когато чух песента на онази кучка.
— Какво чу? — попита Вейлин и спря. Въпреки растящата слабост на Обвар остана на един меч разстояние от него. Знаеше, че е глупаво, че би трябвало да довърши сталхаста веднага, но нуждата да узнае надделя над предпазливостта му. — Какво чу?
Обвар кимна вяло с глава към Келбранд, който продължаваше да гледа двубоя с нетрепваща бдителност.
— Той… не ме обича — каза Обвар. — Никога не ме е обичал. Нито когато бяхме момчета, нито сега. Просто му бях… — той оголи алените си зъби в усмивка — полезен.
Нямаше никакво предупреждение, преди да скочи, нито изразът на лицето му се промени, нито тялото му се напрегна отново. Това бе най-бързата му атака досега, сабята му излетя от земята, а краката му го изстреляха напред, с острие, насочено към кръста на Вейлин. В краткия миг, преди то да го улучи, Вейлин видя, че няма шанс да го блокира, но в бързината си Обвар му бе дал възможност за негов собствен убийствен удар.
Мечът потъна в корема на Обвар току под гръдния кош в същия миг, когато сабята се впи дълбоко в хълбока на Вейлин. Ако не беше шокът от пронизалия го меч, Обвар би могъл да го разсече чак до гръбначния стълб. Но вместо това сабята спря, стигнала достатъчно дълбоко, за да предизвика взрив на адска болка, която събори на Вейлин колене, изцеди силите му почти докрай и дръжката на меча се изплъзна от ръката му. Но раната не беше достатъчно дълбока, че да го убие, поне не веднага.
— Един бог… — каза Обвар и изпъшка от усилието, докато измъкваше сабята от плътта на Вейлин — си остава бог… дори и да те презира. — Отстъпи със залитане, все още с меча на Вейлин забит в тялото му. — А моят народ — добави и надигна сабята над главата си за смъртоносния удар — се нуждае от своя б…
Копитата на Дерка вдигнаха гъст облак прах, когато той прегази Обвар, и последвалата грозна гледка на гибелта на сталхасткия поборник остана скрита за публиката. Жребецът подскачаше и тъпчеше сред прахта известно време — всъщност толкова дълго, че докато свърши, Вейлин вече лежеше по гръб и тъмнината нахлуваше в съзнанието му. Усещаше как животът му изтича в пръстта на Степта, усещаше твърдата земя под бузата си, когато прахът се разнесе, за да разкрие трупа на Обвар — кървава каша от разкъсана плът и натрошени кости.
— Проклета кранта — промърмори Вейлин, когато главата на коня се наведе да го побутне с муцуна. — Очаквах те по-скоро.
Дерка изпръхтя и го побутна отново. Явно очакваше, след като са победили, да препуснат надалеч, но леденият студ, пропълзял в самата сърцевина на съществото на Вейлин, не оставяше у него никакво съмнение, че няма да язди никъде. Въпреки безграничната умора той усети да го обхваща паника. Сега, когато смъртта бе толкова близо, му се искаше да си припомни много неща, да извика в паметта си много лица, но времето бе срещу него и той успя да призове само едно, преди сенките да го погълнат.
