Позволих си да се засмея на жалкото объркване върху лицето му, а после се обърнах към Келбранд.
— Предпочитам да го направиш бързо. Хайде, свършвай и да се махаме оттук.
Той обаче не гледаше мен, а бе вперил поглед в камъка. Фалшивата пресметливост отпреди малко вече я нямаше, заменена от дълбок и сериозен размисъл.
— Не може да го мислиш сериозно — казах и сложих ръка на неговата, когато той не ми отговори, все още втренчен в камъка. — Келбранд. Нали го чу какво каза…
— Да. — Той ме хвана за ръката и се усмихна, преди да отстъпи встрани. — Чух го. Обвар, отведи сестра ми и придружителите ѝ от това място. Искам да пообщувам насаме с Невидимите. А, и освен това ми остави ножа си.
И така, почитаеми читателю, най-сетне стигаме до решителното събитие, което с времето щеше да ми донесе прозвището Предателката на Мрачния меч. Ако не бях толкова честна, щях да припиша промяната на мнението си на кървавата разправа на Келбранд с жреците. Вярно е, че писъците, долитащи откъм Гробницата, бяха ужасяващи и продължиха дълго, предизвиквайки всевъзможни неприятни догадки за действията на брат ми долу. Вярно е също, че гледката на Келбранд, когато той най-сетне се появи от сградата, предизвика в сърцето ми хлад, който никога не се разнесе напълно. Но не кръвта, оцапала ръцете му от китките до раменете, нито окървавеният нож, който той подхвърли на Обвар, положиха началото на пътя ми от сестра към предателка — това го направиха очите на брат ми.
Той винаги бе имал пронизителния взор на човек, надарен с интелигентност и интуиция, да не говорим за хитрост. Ето защо да станеш обект на внимателния му оглед често бе смущаващо преживяване за хората, които нямат това щастие. Но тази нощ бе различно. Огледът му вече бе придружен със знание, с чувството, че той е наясно с отговора на всеки въпрос, който би могъл да зададе.
Затова, когато го попитах дали е докоснал камъка, отговорът му не ме изненада.
— Ама разбира се, конче. — Засмя се и ме привлече в окървавените си обятия. — И ето ме тук, жив и здрав. Това беше само още една лъжа на труп, когото е по-добре да забравим.
— Какво стана? Какво…?
Млъкнах, когато той се отдръпна и сложи пръст на устните ми. Усмивката му бе топла както винаги, но в знаещия му поглед имаше и предупредителна искрица, която не бях виждала дотогава.
