Бях поразена от тъпото покорство на тези обречени души — редицата се тътреше напред с мътни очи и робски превити гърбове, а лицата им бяха провиснали по-скоро от пълно изтощение, отколкото от страх. Докато очите ми се плъзгаха по редицата, се надигнах изненадано, щом зърнах сред тях няколко цивилни, възрастни мъже в роби, вместо в униформи, а също и няколко жени и младежи. За разлика от войниците, те съвсем не бяха толкова покорни, умоляваха плачливо пленилите ги воини или ги обсипваха с ругатни. Други се държаха по-стоически: един стар брадат мъж с проста кафява роба привлече погледа ми с това как крачеше напред изправен, с безизразна твърдост, запазвайки някак си своето достойнство дори когато коленичеше под острието на ятагана.
— Предимно учени и техните ученици — обясни един тулски воин в отговор на въпроса ми. Бе често срещано заловените войници да бъдат екзекутирани след победата, но тук разнообразието от жертви бе необичайно. — Заповеди на Мрачния меч — добави той и изпъшка, докато изтръгваше един зъб от наскоро отсечена глава с железни клещи.
„Учени и техните ученици — повторих си наум и ми беше лесно да разбера логиката на Келбранд. — Хората с достатъчно знание и мъдрост не могат да бъдат така лесно привлечени от Мрачния меч.“
Продължихме и минахме покрай още ужаси, докато не стигнахме до широкия площад, където се намираше Храмът на Небесата. Изненадах се да го намеря невредим, централната триетажна сграда с наклонени покриви бе незасегната от огън или стрела, а околният парк с параклиси и статуи изглеждаше непокътнат и едва ли не безметежен в дима, носещ се откъм улиците. Но макар че самият храм бе пощаден, когато влязох вътре, открих, че обитателите му не са.
Монасите лежаха в най-голямото светилище в бъркотия от окървавени лица и крайници, а кръвта се открояваше ярко върху светлите им сиви и бели роби. Беше невъзможно да се преброят точно мъртвите, но изглеждаше, че целият орден на този храм е загинал, с изключение на двама.
Старият монах стоеше с лице към олтара, навел глава, и устните му шаваха, докато рецитираше песните си към Небесата, стиснал ръце с омотана около китките му броеница от черни мъниста. Не обръщаше никакво внимание на брат ми, който стоеше наблизо, нито на младия монах, коленичил от лявата му страна. Зад момчето стоеше Обвар, сложил месестата си ръка под брадичката му и притиснал нож към гърлото му.
