— Остана един — каза Келбранд на стария монах, а после изпръхтя весело и с леко раздразнение, когато не получи отговор. Напевите на монаха продължиха без прекъсване и той дори не трепна.
— Знам, че всичко това са преструвки — каза Келбранд. Приближи се и заговори тихо в ухото на стареца. — Усещам страха ти, омразата ти, отчаянието ти. В теб няма покой. — А това — той посочи към олтара — е само стар камък, изсечен в безсмислена абстрактна форма. Небесата са лъжа и искам да го кажеш.
Никакъв отговор, само същата неизменна поза и мърморените молитви.
— Както искаш. — Келбранд кимна на Обвар, който веднага преряза гърлото на младия монах с бързо движение на ножа.
Колкото и да ми се иска да запазя всякакво възхищение, което може да таиш към мен, уважаеми читателю, няма да те лъжа за действията си в онзи момент. Аз не извиках, за да възпра ръката на Обвар. Нито пък се втурнах към брат си с насълзени очи и разбито сърце, настоявайки за отговори и проклинайки го за жестокостта му. Не. Аз просто стоях и гледах как Обвар преряза гърлото на момчето, докато Келбранд изтегли сабята си и отсече главата на стареца от раменете му. Нямаше нужда да питам защо, понеже в онзи момент разбрах. Келбранд вече не играеше ролята на бог. Сега той беше бог, жив бог, който не би търпял да се кланят другиму. Той бе станал Мрачния меч и вече не беше моят брат.
Монасите не бяха единствените слуги на Небесата, умрели в този ден. Монахините от близкия манастир бяха постигнати от същата участ, както и всички граждани, отказали да отхвърлят онова, което сега се наричаше „голямата лъжа“. Когато убийствата свършиха, Келбранд заповяда на тулите да напуснат града и прати занаятчиите да разчистят бъркотията и да се погрижат за ранените. „Мрачния меч не идва като завоевател — повтаряха те, докато поправяха покриви и шиеха порезни рани. — А като спасител. Идва да строши веригите ви. Няма вече да страдате под алчността на Търговския крал.“
Може би в резултат на многото жертви — цяла една пета от населението на града по моя сметка — намерих само един човек с Божествената кръв в Лешун-Хо. Когато докладвах на Келбранд за безплодното си търсене, той ми предложи да проверя в магистратската тъмница. Намерих жената окована в една килия, облечена в дрипи и покрита с мръсотия, която обаче не успяваше да скрие красотата ѝ. Тъмничарят, някак си избегнал касапницата, отнела живота на другите обществени служители, я нарече „най-злата вещица“ и отказа да се приближи до нея дори когато го заплаших с екзекуция.
