— Стига сте зяпали! — сопна се Вейлин. — Погрижете се за ранените. — Посочи падналите наоколо, повечето от които бяха мъртви, но някои все още оставаха вкопчени в живота.
— Аз… — изграчи Варнко, когато войниците отстъпиха, — няма да… предам оръжието си… докато имам дъх в гърдите.
Вейлин приклекна до него и посегна да го подхване, за да му попречи да се катурне.
— И през ум не ми е минавало да го вземам.
Варнко се преви от болка и върхът на сабята му изстърга по камъка, когато се опита да се подпре. Вейлин го хвана, преди да е паднал, и го подпря на близкия зъбец.
— Шерин е тук — каза му. — Тя ще те излекува, както излекува момчето ти.
Варнко изпръхтя и кръв изби на устните му.
— Момчето ми… предпочете… да ме мрази — рече той с накъсано хъхрене. — Каза, че съм му отнел… славата… да загине в битка. — Оголи почервенелите си зъби в усмивка. — Неблагодарен малък… шибаняк, а?
— Да, наистина е неблагодарен. Ела. — Вейлин даде знак на Норта да се приближи и се приготви да вдигне скелтира. — Ще те отведем при нея.
— Не! — Варнко отблъсна ръцете му. — Не… опетнявай смъртта ми.
В погледа му имаше свирепа решимост, но Вейлин можеше да съзре в него и молба. Скелтирът на скелда Остра молеше да му позволят да умре.
— Както искаш — каза Вейлин и махна на Норта да отстъпи.
Тялото на Варнко се отпусна върху камъка и той изпъшка от усилието да сложи сабята на коленете си.
— Това — каза той и плъзна пръст по многото щръбки и драскотини по извитото острие — принадлежеше на баща ми… Той не беше скелтир… умря прекалено млад, за да отправи предизвикателство… Но пък аз… изглежда, живях твърде дълго.
Хвърли поглед към телата, осеяли стената.
— Ех, моят скелд. Виж… в какво ни превърна той. Някога бяхме велики… а сега сме само фанатичната армия на един луд…
— Защо? — попита Вейлин. — Защо го следвате? Ти знаеш, че той не е бог.
Очите на Варнко се замъглиха и главата му се люшна към равнината оттатък бойниците.
— Трудно е да устоиш на… съблазънта на Златното море. Въпреки всичките ни вражди… сталхастите са обединени… от стомана. А той ни обеща… такава слава. Поне за това… не излъга.
Погледът на скелтира се плъзна обратно към Вейлин и очите му се избистриха, когато призова последните си остатъци от сила.
— Синът ми… се унижи пред онзи измамник — изпъшка той и потрепери от усилието да говори. — Молеше за прошка за… слабостта на баща си. Сега той стои… неотклонно до Мрачния меч… неговото най-вярно псе. Това… — Той стисна дръжката на сабята и се опита да я вдигне. — Не е… за него. Аз ти дадох чудесен… дар. Сега те моля да ми се отплатиш със същото. Намери подходяща десница… която да държи това. — И треперейки побутна сабята към Вейлин.
— Ще го направя — обеща той и посегна да докосне с пръсти дръжката. — Скелтир — добави и се примъкна по-наблизо. — Трябва да знам колко хора с Божествената кръв има Мрачния меч. Какви са дарбите им?
— По-големи… — Варнко оголи пак алените си зъби — от обикновен дим, приятелю…
Главата на скелтира клюмна за последен път и последният му дъх опръска с червени капчици ръката на Вейлин.
— Елеса — каза той, като стана и вдигна сабята.
— Вуйчо? — Тя изгледа любопитно оръжието, когато той ѝ го протегна с дръжката напред.
— Едно време майка ти имаше нещо подобно, доколкото си спомням — каза ѝ Вейлин. — Този мъж помоли за подходяща десница, която да го държи. Мисля, че твоята е много подходяща.
Тя му се усмихна със стиснати устни и хвана сабята.
— Мама ме е учила да въртя меч — каза и се прокашля, за да изчисти гласа си от внезапната дрезгава нотка. — Но винаги съм била по-добра с ножа и лъка.
— И при нея беше така.
— Хайде да го изпратим в последния му път — каза Норта и кимна към трупа на Варнко. — Знаеш ли нещо за погребалните им ритуали?
— Не — отвърна Вейлин и вдигна поглед към равнината, където още тела осейваха земята, покосени от дъжд арбалетни стрели, докато са бягали. Не беше лесно да ги преброят, което го накара да заключи, че повечето воини от скелда Остра трябва да са загинали тази нощ. „Може би той е искал точно това — помисли си и погледна пак отпуснатото безжизнено тяло на Варнко. — Да им спести превръщането в онова, което ще направи от тях Келбранд.“
— Просто го хвърли при другите — каза той. — Мисля, че така би предпочел.
Цялата войска на Мрачния меч се появи на северния хоризонт два дни по-късно. Огромната маса ездачи се приближи на миля от града, преди да се разгърне на изток и на запад и да вдигне лагери с размери на градове. Пехотата пристигна, когато денят клонеше към вечер, в неравни редици, които говореха за липса на военна дисциплина, също както и разнородните им брони и оръжия. Мнозина носеха ризниците и копията на загинали войници на Търговския крал, докато други бяха облечени в тъмни нагръдници и ризници със сталхастка направа.
— Спасените — назова ги Луралин. — Бивши занаятчии от могилите и жители на завладените земи, убедени в божествеността на брат ми.
