— В последно време агентите на императрицата разправят много истории. Те често засягат Убиеца на Надеждата и гнусното му братство.
Вейлин си спомни за последната си среща с жената, която впоследствие бе обявена за императрица Емерен, Вяра на алпиранския народ. „Извинението ти е празно също като сърцето ти, северняко. И омразата ми не е отслабнала.“ Той си спомни твърдия блясък на абсолютна искреност в очите ѝ, когато стоеше срещу него на кея в мелденейската столица. В онзи момент кръвната песен бе показала ясно, че жаждата ѝ за мъст далеч не е отминала, но мелодията ѝ пропусна да разкрие, че тя един ден ще властва над цяла империя.
— Не — каза той на Алум. — Шестият орден не убива, за да засити сенките на мъртвите. Бие се в служба на Вярата и Кралството и понякога по този начин е извършвал добро.
— Но ти вече не им служиш — каза Алум. — Защо?
Вейлин посегна за една халба и отпи от разреденото вино, докато обмисляше отговора си.
— Често казват, че съмнението е враг на вярата. Но аз съм открил, че истинският враг на вярата е истината. Напуснах Ордена, защото бях чул и видял прекалено много истини, за да остана.
— Значи нямаш богове? Нямаш… вяра?
— Още никой не ме е убедил, че боговете са нещо повече от измислица. Що се отнася до вярата, още я имам. Вяра в себе си, в онези, които имам честта да наричам приятели. — Хвърли поглед към Норта, който седеше в отсрещния край на масата, навел глава, и ядеше с пребледняло лице. — И в семейството си, каквото е останало от него.
Алум сбърчи озадачено чело, сякаш самата мисъл да се движиш през живота, без да прибягваш до богове, бе нещо непонятно. Понечи да зададе нов въпрос, но думите му замряха, когато през дъските на горната палуба отекна настоятелното биене на камбана.
— На оръжие! — донесе се приглушеният вик на първия помощник. — Приближава се пиратски кораб!
— Вземете си оръжията — каза Вейлин на Елеса и Семон, като стана и грабна меча си.
Намери капитан Вайзер на кърмата, насочил далекогледа си към северния хоризонт. Днес морето бе бурно, оцветено в гранитносиво от облачното небе, а силният източен вятър надигаше високи вълни. Вейлин успя да различи неясната форма на платно в кълбящата се мъгла, но не много повече от това.
— Колко кораби са? — попита той, като се приближи до капитана.
— Само един, милорд. Горе-долу с нашите размери, затова се обзалагам, че ще е далеч по-бавен, но вятърът е благоприятен за него.
— Няма ли шанс да го надбягаме?
Вайзер поклати глава, все още притиснал око към далекогледа.
— Не мога да различа флага от това разстояние. Ако е някой от клановите кораби, може би ще успеем да се откупим. Ако ли не… — Гласът му заглъхна и той сви многозначително рамене.
— Като не виждаш флага, откъде знаеш, че са пирати?
— Три червени линии на главното платно. Съобщава ни, че възнамеряват да ни вземат на абордаж. Това може да е добър признак — намеква, че не горят от желание да се бият.
Вейлин погледна назад към палубата и видя, че моряците, които имат лъкове, се катерят по въжетата, докато първият помощник и боцманът събират другите в две групи, разположени отпред и отзад. От начина, по който повечето моряци държаха дадените им мечове и извити ножове, у Вейлин бързо се създаде впечатление за подчертана липса на опит.
— Този екипаж участвал ли е някога в битка? — попита той Вайзер.
— Само неколцината, с които плавах през войната. Трябва да кажа, милорд, че в случая ужасно се радвам, че вие сте на борда.
Вейлин гледаше как приближаващото се платно расте и тъмната сянка на корпуса под него добива форма от минута на минута. На главната мачта се развяваше голям черен флаг, на който с бяло бе извезан щит, прорязан от мълния. До него капитанът изсумтя от облекчение.
— Изглежда, имаме късмет, милорд.
— Как така?
— Корабите с този флаг се появиха за първи път преди около две години и никога не са закачали съдове на Кралството. Останалата част от света няма този късмет. Никой не е сигурен защо.
Думите му бързо бяха потвърдени, когато Вейлин видя как от дясната страна на пиратския кораб изригна бяла пяна и той започва да завива. След минути бе потънал в мъглите на северния хоризонт.
— Жалко.
Вейлин се обърна и откри, че наблизо стои Норта. Бе облечен в моряшка мушама, а лицето му бе бледо и съвсем окаяно в студения ръмеж, сипещ се върху палубата. Вейлин почувства леко удовлетворение от факта, че брат му е избрал да се въоръжи с нож, макар че липсата на страх или очакване върху лицето му бе по-малко окуражителна.
— Мислех си, че някой пират би могъл да ми даде поне последна глътка грог, преди да ни хвърли на акулите.
— Съжалявам, че си разочарован, братко.
Очакваше Норта да се намръщи и да се изниже оклюмал, но вместо това той остана и се прокашля неловко в проточилото се мълчание.
— Ще се пръсна от скука — каза накрая. Върху бледото му лице имаше напрегнатост, впечатление, че моли с най-голяма неохота за някаква услуга. — Морският живот е досаден без грог и без нищо за вършене — добави с насилено и неубедително лекомислие.
