Макар че слънцето едва бе изгряло, крайбрежната улица вече гъмжеше от хора, както е обичайно за пристанищата. Рибари приготвяха мрежите си за деня, а екипажите на търговските кораби се връщаха на зигзаг към съдовете си след нощ на пиене и веселба. Когато Ерлин ги поведе от пристана към многолюдните улици оттатък, Вейлин се изненада от липсата на интерес у местните жители, които им хвърлиха само някой и друг поглед, повечето насочени към Алум — заради високия му ръст, подозираше Вейлин.
— Доковете са място за отсядане на чужденците — обясни Ерлин. — Единственото място в цялото кралство, където им е позволено да живеят — след като закупят разрешение за това от Търговския крал, разбира се. Някои търговци от Кралството и от Алпира живеят тук от години.
— Какво ги спира да си вдигнат чукалата и да се преместят някъде другаде? — попита Норта и Вейлин забеляза как очите му оглеждат с жив интерес табелите на различните магазини, покрай които минаваха.
— Заплахата от моментална екзекуция — каза Ерлин. — И фактът, че има доста голяма стена, ограждаща квартала. Ще откриете, че хората от Далечния запад са извънредно щателни.
Докато навлизаха по-надълбоко в града, улиците се стесниха. Ерлин завиваше ту насам, ту натам с несъзнателна лекота, която подсказваше, че мястото му е познато — признак, че паметта му не е размътена въпреки всички слабости на тялото му. Скоро Вейлин започна да оценява подчертаната разлика на тукашната архитектура; почти всички къщи бяха от дърво вместо от камък и много рядко се издигаха на повече от два етажа. Покривите бяха с по-малък наклон от източните и всеки бе покрит с теракотени плочки; от стрехите им капеха едри капки роса.
— Какво страхотно място за един крадец — отбеляза Семон. Вейлин го погледна през рамо и видя, че бандитът се взира с копнеж към надвисналите стрехи. — Къщите са на не повече от две-три крачки една от друга, а ако се подхлъзнеш, падането няма да те убие.
— Да, няма — каза Ерлин, като спря и кимна към един символ, изрисуван с червено на стената на една ъглова къща. — Но Алената лента ще го стори, ако те хване. Съветвам те да обуздаваш импулсите си, младежо. Тук никой не краде без разрешение.
— Алената лента ли? — попита Вейлин и се приближи до Ерлин, за да огледа символа. Беше кръгъл, със сложна завъртяна буква в центъра.
— Всички градове си имат подземен свят — каза Ерлин. Бяха стигнали до кръстопът между пет улици и той се вгледа във всяка от тях с напрегнато, предпазливо очакване. — И хора, които го управляват. Ще имаме нужда от тяхната помощ, за да минем оттатък стената.
— Значи това е целта ни? Свърталището на тази банда?
Ерлин изпръхтя презрително.
— „Банда“ е твърде неуместна дума. Що се отнася до свърталището им, не бих могъл да го намеря, дори да исках.
— Тогава къде ни водиш?
— Въпросът не е къде, а кога. — Погледът на Ерлин се стрелна рязко към най-близкия покрив. Вейлин не видя нищо, но ушите му доловиха тихо тракване на разместена керемида. През следващите секунди чу още няколко от околните къщи.
— Какво „кога“? — попита той.
— Кога ще решат да обърнат внимание на група въоръжени чужденци, разхождащи се по улиците им без позволение. Недей! — сопна се той, когато Елеса посегна за стрела. — Никой да не прави никакво движение, което може да бъде сметнато за заплаха.
Погледът на Вейлин се плъзна по покривите, прозорците със затворени кепенци и стените, докато върху кръстопътя лягаше тежка тишина. Очите му обхванаха една празна уличка; после замръзна, когато от някакъв сенчест ъгъл се появи жена. Носеше прост елек и свободни панталони от тъмнокафяв памук и не личеше да има някакво оръжие. Но увереността и липсата на притеснение, които показваше, го накараха да заключи, че съвсем не е беззащитна.
Ерлин бе този, който наруши мълчанието, като учтиво я поздрави с „добро утро“ на чу-шин и се поклони ниско. Когато се изправи, събра ръце в странен жест — лявата сложена над дясната и свита в юмрук, с изпънати кутре и показалец.
В отговор жената кимна лекичко и погледът ѝ се плъзна от Ерлин към Вейлин, а после и към другите. Лицето ѝ притежаваше младежка гладкост, контрастираща с опита в присвитите ѝ очи, които без съмнение преценяваха каква опасност представлява всеки от тях. Щом свърши с огледа си, тя премигна и се съсредоточи отново върху Ерлин, като му заговори с тих, почти мелодичен глас.
— Всички ще получите целувката на скорпиона, ако думите ти са били лъжливи.
После се обърна и тръгна по улицата. Ерлин побърза да я последва, като махна на Вейлин и другите да направят същото.
— Да разбирам ли, че целувката на скорпиона не е нещо приятно? — промърмори мрачно Норта.
— Ще ти направя услуга и изобщо няма да ти я опиша — отвърна Ерлин. — Ще ти кажа само, че веднъж видях мъж да отхапва и глътва собствения си език, за да я избегне.
