— Лейди Елеса е опитна с лъка, но има място за подобрение — каза Вейлин. — А на момчето му липсва издръжливост.
— Ще се погрижа за това. — Норта млъкна, намръщи се и се насили да зададе друг въпрос. — Вече нямам меч…
— Сестра ти го откупи от търговеца на оръжия, на който си го продал — каза Вейлин. — Намира се при моето снаряжение, заедно с лъка ти. — Тръгна към стълбите към долната палуба. — Ще ги донеса.
— И въпреки това ще се напия, когато слезем на сушата — извика Норта след него и гласът му заглъхна до горчива въздишка, когато Вейлин не се обърна. — Просто съм отегчен, това е всичко.
— Каква е тази миризма?
— Град.
Ноздрите на Алум се издуха, а устните му се присвиха в гримаса на отвращение.
— Веднъж ходих в Алпира. Там не миришеше така.
— Алпира е постоянно брулена от пустинните ветрове — отвърна Вейлин, спомняйки си дните към края на петгодишното си затворничество, когато го пускаха за кратко от килията всеки ден. Източният вятър се усилваше всяка сутрин със забележително постоянство, носейки ежедневния облак прах заедно с топъл полъх, който до голяма степен прогонваше най-лошите зловония на столицата. За Вейлин миризмата, проникваща през сутрешната мъгла, обгърнала „Морска оса“, не бе особено неприятна. Състоеше се главно от дим с няколко по-остри нотки, които говореха за рибен пазар и щавачница. Намираше я за не по-противна от Варинсхолд в летен ден, макар че фактът, че е достигнала до тях на такова разстояние от пристанището, намекваше за град с далеч по-големи размери и население.
— Приберете платната — извика боцманът и десетина мъже се закатериха по такелажа, докато други се заеха да теглят въжета от палубата. — Пригответе се за спускане на лодката.
— Това може да не е най-доброто място за слизане на сушата, милорд — каза капитан Вайзер на Вейлин, когато светлините на града заблещукаха през мъглата. — Ако целта ви е да останете незабелязани, има по-малки пристанища на юг, където властите не са толкова добросъвестни. — Потърка палец и показалец в универсалния жест за подкуп.
— Господин Ерлин казва, че тук ще намерим нашия водач — отвърна Вейлин. — Освен това често съм откривал, че колкото по-голям е градът, толкова по-лесно е да избегнеш вниманието.
— Както желаете. „Морска оса“ ще спре отново тук по обратния си път след два месеца. Ако ви няма…
— Тогава потегляйте за дома с моите благодарности. Пълната сума за това пътуване е депозирана при лейди Керан. — Вейлин го тупна по рамото и отиде при перилата, докато екипажът довършваше спускането на лодката през борда.
— Сума, от която с радост бих се отказал, за да ви видя, че се връщате жив и здрав. — В погледа на Вайзер имаше нетипична напрегнатост, която накара Вейлин да се поколебае. — Пределите имат нужда от вас, милорд — продължи той. — Както и Кралството. Загубихме прекалено много във войната. Виждал съм кралица Лирна и не ми харесва мисълта да стоя пред нея и да ѝ обяснявам защо съм откарал Вейлин Ал Сорна към гибелта му.
— Кажи ѝ, че аз съм заповядал така. Сигурен съм, че тя ще разбере.
Вейлин отиде при Елеса до парапета и загледа как Норта и другите се качват в лодката. Отдели един момент да я огледа и забеляза, че лицето ѝ е отслабнало през седмиците в морето. Ежедневният режим от изтощителни упражнения, тренировки с меча, уроците на Норта с лъка, да не говорим за нощите, в които спеше на палубата — всичко това бе понесено с безмълвно примирение. В погледа ѝ от време на време все още проблясваше негодувание, но тя никога не се бе възпротивила на заповед, колкото и да накърняваше гордостта ѝ. Той се зачуди дали Елеса не се опитва да докаже нещо на себе си, вместо на него. „Или пък е заради Рева? — помисли си. — По нея ли се опитва да се равнява?“ При тази мисъл го прободе леко съчувствие, защото знаеше, че това е връх, който никой не може да се надява да достигне.
— Последен шанс, милейди — каза той на Елеса. — Все още можеш да се обърнеш и да се върнеш у дома. Струва ми се, че майка ти ще е доволна от новопридобитата ти дисциплина…
Тя се обърна, прескочи парапета и тупна право в средата на лодката, което предизвика тиха ругатня откъм Семон, защото съдът се разклати в спокойните води на пристанището. Вейлин потисна смеха си и се спусна по въжето при тях. Сложи Елеса и Семон на греблата, а сам седна на носа при Ерлин, докато те загребаха.
— Я повтори, как се казваше този град? — попита го Вейлин.
— Хан-Ши — отвърна Ерлин. — Най-голямото пристанище на Достопочтеното кралство. Отстъпва само на столицата по размери и население.
— Значи предполагам, че няма да е лесно да намерим водача, за който говореше?
Лека усмивка премина на по лицето на Ерлин и той поклати глава.
— О, не мисля. Тоест, ако някой не е успял най-после да му пререже гърлото.
