— Така — каза, като я остави и си наля още чай. — Аз ще се съглася да ви помогна в пътуването ви до Високия храм. Но цената ще е висока.
— Имам злато — каза Вейлин и посегна към кесията на колана си. — Ако ви трябва още, можем да пратим хора…
— Не ви искам златото. Искам думата ви.
— Моята дума?
— Да. Думата ви е вярна, нали?
— Никога не съм я нарушавал, ако това имате предвид.
— Добре. Значи, Вейлин Ал Сорна, граничен лорд на Северните предели, искам думата ви, че следващия път, когато Алената лента ви помоли за услуга, ще я осигурите. Няма да спорите. Няма да се колебаете. Просто ще направите каквото се иска от вас.
Вдигна отново чашата към устните си и задържа погледа на Вейлин, докато пиеше.
— Лорд Вейлин има достъп до много съкровища — каза Ерлин. — Не само злато. Син камък, прекрасни дарове от всички краища на света…
— Думата му. — Чашата на Пао Лен звънна тихо, почти мелодично, когато той я остави в чинийката. — Никоя друга цена не е приемлива.
Ерлин се обърна към Вейлин и заговори на сеордски — език, който Вейлин владееше само на най-основно ниво. По мръщенето на Пао Лен обаче можеше да се заключи, че той изобщо не го знае.
— Откажи — посъветва го Ерлин. В погледа му имаше настойчивост, която не оставяше никакво съмнение за сериозността на момента. — Това не е дребна работа.
— Ти каза, че няма друг начин.
Ерлин сви безпомощно рамене.
— Наеми друг кораб. Намери някое закътано заливче, където да пристанеш… — Той млъкна и раменете му се отпуснаха в примирено поражение. — Не. Това е единственият начин.
— Трябва да я намеря — каза Вейлин. — Но оценявам твоята загриженост.
Той се обърна към Пао Лен и приведе глава в кратък поклон.
— Алената лента има думата ми.
Пао Лен се поклони и вдигна ръка в подканващ жест. Жената, която ги бе довела, се появи от сенките зад гърба му, отново свела глава с раболепно уважение. Вейлин откри, че е едновременно стреснат и впечатлен, че досега не е успял да забележи присъствието ѝ в стаята.
— Чиен ще бъде ваша водачка — каза Пао. — Тя говори вашия език и притежава най-новата информация за патрулните маршрути, предпочитани от диен-вен.
— Диен-вен? — попита Вейлин.
— Монетната стража — преведе Ерлин. — Те надзирават всички вътрешни пътувания в Достопочтеното кралство. Всички пътища в Далечния запад се таксуват и всички пътници трябва да съобщават имената и крайната си цел на всяка порта. Търговските крале вечно жадуват да следят придвижването на поданиците си. Ето затова ни е нужен водач.
Пао погледна към жената и изрече две думи на чу-шин:
— Черния възел.
Тя кимна бързо и производителят на чай изсумтя доволно, преди да се изправи на крака.
— Заминавате тази вечер. Долу има изба, където можете да си починете със спътниците си. Ще ви бъде осигурена храна.
Той кимна небрежно и излезе от стаята, а жената пристъпи напред да разчисти чайника и чашите от масата.
— Черния възел? — попита Вейлин. Това я накара да спре и да насочи към него поглед, показващ единствената емоция, която бе видял досега у нея — горчиво негодувание.
— Ще доведа другите чужденци — каза тя на езика на Кралството. Говореше го добре, но ѝ липсваше лишената от акцент прецизност на Пао Лен. Липсваше ѝ също всякаква нотка на уважение. — Останете тук. — С тези думи излезе от стаята, оставяйки въпроса му без отговор.
— Това означава мисия, която не бива да се провали — обясни Ерлин. — Ако тя не ни заведе благополучно до Високия храм, трябва да се самоубие. — Направи гримаса и поклати глава. — Пао Лен сигурно възлага големи надежди на думата ти, щом е готов да рискува живота на дъщеря си, за да си я осигури.
Прекараха няколко часа в сводестата изба под чаената къща на Пао Лен. Тя бе изпълнена с миризмата на чай, струпан в чували навсякъде. Надлежно им бе осигурена храна, състояща се от варен ориз и пиле, задушено в гъст пиперлив сос. За явна досада на Норта мълчаливите безизразни мъже, които сервираха яденето, пренебрегнаха непохватно скалъпените му молби за вино. Чиен се върна след няколко часа, когато нощта се бе спуснала. Носеше кожена раница и проста дървена тояга. Свободните ѝ памучни дрехи бяха сменени с по-здрави ватирани панталони и куртка.
— Облечете това — каза им тя, когато мълчаливите мъже се върнаха с вързопи подобни дрехи. — И това — добави, като подхвърли на Вейлин широкопола конична сламена шапка. — Дръжте лицата си наведени, когато се качим горе.
Бяха им осигурени и навити одеяла, в които да скрият оръжията си и другото незападно снаряжение. След като се облякоха, Чиен ги огледа с очи, в които нямаше и помен от предишната кротост. Промърмори презрително под нос: „Чужденците приличат на мулета и смърдят на волове“, обърна се и закрачи към наглед голата стена в дъното на избата.
— Никакви приказки — нареди им и притисна длани към две тухли, едната високо, а другата ниско. Раздаде се силно щракване и Чиен натисна, пъшкайки от усилие, а стената се завъртя на невидими панти и от другата ѝ страна лъхна зловонен въздух.
