Норта го погледна. Дългото негодувание, което го бе завладяло по време на пътуването, вече бе отшумяло, заменено от нещо, което Вейлин смяташе за още по-лошо. „Срам и пораженчество“, заключи той и извърна поглед. Знаеше, че може да се сбият. Норта си бе възвърнал част от силите и уменията на „Морска оса“, но все още бе далеч от предишното си „аз“. Вейлин би могъл да го прати да се премята след Семон. Но после какво? Пътят, който им предстоеше, бе дълъг и той не можеше да се тревожи на всяка крачка, че брат му би могъл да изнамери отнякъде пиене.
— Пази се от търговеца на чай — въздъхна Вейлин и скръсти ръце. — Той може да възрази срещу присъствието ти.
— Няма ли да ме убеждаваш повече? — попита Норта с искрена изненада. — Поне един-два удара?
— Доведох те, докъдето можах. Глупаво беше да си мисля, че ще успея да те спася. Преди да умре, Села ме помоли да се опитам. И аз се опитах, братко. Но пияницата си е пияница. Време е да те оставя да бъдеш това, което си.
Скръсти ръце и скочи, изпънал крака като връх на копие, и се понесе по склона към мрака.
Спускането му завърши с плясък и ледената прегръдка на вода, достатъчно дълбока да покрие главата му. Ботушите му намериха нещо твърдо и той ритна, оттласквайки се нагоре. Щом се показа над повърхността, откри, че се намира в бурен поток и течението го носи към широк, подобен на пещера отвор. Силата на течението бе прекалено голяма, за да плува срещу него, и като не видя друг изход, той се остави да бъде изнесен на открито. Водата се изливаше в странно права река с брегове от оформен камък вместо от пръст. Той се носи по нея няколко метра, докато течението започна да отслабва, и видя на брега неясния силует на Алум, приклекнал и протегнал ръка. Вейлин се хвана за китката на мореската и му благодари с пъшкане, докато ловецът му помагаше да излезе от водата.
После огледа спътниците си и видя колко силно треперят Ерлин, Семон и Елеса в нощния въздух.
— Трябва да запалим огън — каза той на Чиен. — Да се изсушим.
— Няма време — отвърна тя, като вдигна раницата на раменете си и взе тоягата. — Ще вървим до зори, а после слънцето ще ни изсуши.
— К-къде е лорд Норта? — попита Елеса, зъбите ѝ тракаха.
Вейлин приглади с длан косата си, за да изцеди водата от нея, и хвърли поглед назад към отвора в основата на онова, което сега виждаше, че е отвесна скална стена от гранит, висока поне седемдесет стъпки.
— Той няма да…
Чу се тих плясък и след секунди Норта се появи в огряната от луната река. Вейлин и Алум го изтеглиха на брега, където той повръща няколко секунди, застанал на колене.
— Май съм глътнал малко от тая лайняна вода — изпъшка Норта.
— Тогава повръщай в движение — каза му Чиен и тръгна с пъргава крачка по брега. — И го прави тихо.
Чиен не им даде никаква почивка — поддържаше изтощително темпо по речния бряг. Докато слънцето изгрее над просторната шир от обработваеми земи на изток, Вейлин прецени, че са изминали поне десет мили. По време на този преход речното корито не се бе отклонило и на сантиметър.
— Това не е река — каза Ерлин, когато Вейлин го попита за необичайно правия ѝ курс. — Просто малко разклонение на мрежата от канали, свързващи Хан-Ши с езерните земи на двайсет мили на север. Те на свой ред захранват каналите, които стигат чак до столицата.
— Значи просто ще вървим по него, докато стигнем до целта си? — попита Вейлин.
Ерлин погледна към изгряващото слънце и трепна.
— Няма да е още задълго. Диен-вен не си правят труда да патрулират по по-малките канали, но скоро ще наближим шлюзовете. Подозирам, че тогава нещата ще се усложнят.
Около час след изгрев-слънце Чиен най-после спря, покатери се по тревистия ръб по края на канала и засенчи очи, за да се взре в нещо на север. Вейлин отиде при нея и се закова на място от гледката, която се разкри пред него. Това, изглежда, беше някакъв град — сгради и мостове, скупчени заедно в объркващ лабиринт, който се спускаше стъпаловидно към брега на голям воден басейн. Да го наречеш езеро изглеждаше крайно неуместно. Приличаше повече на вътрешно море, чиито спокойни води се простираха към някакъв северен бряг, прекалено далечен, за да се види оттук.
— Нушим-Ли — каза Чиен и кимна към града със странна форма.
— Мост на шлюзовете? — попита Вейлин, след като си поблъска главата върху превода.
— По-скоро Град на шлюзовете — каза Ерлин. — Всеки град с мост носи името „хи“, а този има много. Каналите се събират тук. Лодките се прехвърлят в езерото чрез редица от шлюзове. Това е истинско инженерно чудо, което сестра ти несъмнено би намерила за вълнуващо.
— Я вижте това! — ахна благоговейно Семон. Вейлин се обърна и го видя, че се взира на юг. Не беше трудно да открие източника на почудата му. Пристанищният град Хан-Ши се простираше на изток и на запад, изпълвайки хоризонта в протежение на поне петдесет мили. Покрайнините му се протягаха като тъмни издутини към околните ниви и от тях излизаха пътища, които се виеха из подредения зелен ландшафт като пипалата на някакъв гигантски звяр, изпълзял от морето.
