— Можеш да поместиш десет Варинсхолда в това — каза Семон — и пак да ти остане място.
— Колко души живеят в тази земя? — попита Елеса Ерлин, а лицето ѝ изразяваше по-скоро безпокойство, отколкото благоговение.
— Толкова много, че на Търговските крале им е трудно да ги преброят — отвърна Ерлин. — Когато идвах за последно тук, преброяванията показваха около трийсет и пет милиона само в Достопочтеното кралство.
— Милион — това са хиляда хиляди, нали? — попита Алум Вейлин.
— Да.
Мореската поклати глава и нададе мрачен смях.
— Ако братовчедка ми не ми беше казала да те следвам, сега щях да настоявам да обърнем назад и да намерим кораб за Опаловите острови. Не можем да се надяваме да останем скрити в такава земя.
Чиен изпръхтя тихичко и се заспуска по брега към нивите долу. Вейлин я чу да промърморва: „Чужденците имат ум колкото прасе“, преди да поеме на изток, без да се обръща.
— Значи няма да ходим в града — отбеляза Норта.
— Вярата да ни е на помощ, не! Диен-вен ще ни спипат за минути — каза Ерлин и се спусна по брега подир Чиен. — Хайде, идвайте. Доколкото си спомням, целта ни е само на още седем-осем мили оттук.
Целта се оказа порутена воденица на езерния бряг. Старите дъски на стените ѝ се бяха огънали навътре, а покривът бе хлътнал. Едно водно колело се въртеше бавно в потока, изливащ се в широк напоителен канал, а от комина се издигаше тънка струйка дим. Чиен спря на трийсетина крачки от воденицата и даде знак на Вейлин и останалите също да спрат.
— Не казвайте нищо — предупреди ги тя и продължи да стои, докато секундите се превърнаха в минути. Най-после се разнесе шумолене на отместена растителност и двама мъже се надигнаха от полупорасналото жито наблизо. Бяха окичени с маскировъчни листа, а лицата им бяха почернени с пръст. И двамата носеха арбалети, натегнати и заредени със страховити назъбени стрели.
— Не ви очакват — каза мъжът отляво на Чиен. Присвиваше подозрително очи, докато погледът му се плъзгаше по спътниците ѝ.
— Да — съгласи се Чиен. — Рака вътре ли е?
Макар че в тона ѝ липсваха емоции, нещо в поведението ѝ сякаш усили вълнението на двамата. Те се спогледаха бързо, преди да отстъпят назад и да сведат арбалетите, така че стрелите им да сочат към земята. Чиен мина покрай тях, без да ги погледне, и протегна тоягата си към Вейлин в подканващо движение. Той изпита отчетливото чувство, че е зорко наблюдаван, докато вървяха към къщата, макар че прозорците ѝ останаха затворени и откъм житото не се чу повече шумолене.
Вратата се отвори в мига, щом Чиен стигна до нея, една стара, тънка като клечка жена се поклони ниско и отстъпи встрани. Вейлин последва Чиен вътре и премигна изненадано, когато се озова в ярко осветено помещение. Хартиени фенери висяха от тавана и озаряваха голямо пространство без стълби или стаи. Там, където трябваше да се намира подът, имаше вода, в която имаше тясна лодка, дълга трийсетина стъпки. Беше ясно, че воденицата е само външна обвивка за скритото пристанище.
— Почитаема сестро! — извика един набит мъж от кърмата на лодката, вдигна ръка за поздрав и стъпи на пътеката, минаваща покрай стената. Усмивката му бе весела и когато се приближи, Вейлин забеляза как се поклони на Чиен, преди тя също да му се поклони в отговор. Изглежда, официалното положение на жените в тази страна не засягаше престъпния свят.
— Почитаеми братко — каза тя. — Почитаемият баща ти праща поздрави и дар. — Ръката ѝ се скри под елека и се появи пак с малка червена лакирана кутийка.
Набитият мъж взе кутийката и махна капака да подуши съдържанието, после каза:
— А, балсам от огнецвет. — Потупа се по кръста и сведе глава в знак на признателност. — Старите ми кокали ти благодарят. — Въпреки явното му дружелюбие Вейлин забеляза остра и може би опасна пресметливост в погледа му, когато той се премести от Чиен към чужденците зад гърба ѝ. — И ми водиш интересна компания. Което е дар само по себе си, винаги съм го казвал.
— Искаме да прекосим езерото — каза Чиен. — Почитаемият баща даде думата си.
В очите на мъжа отново се мярна пресметливост, преди да ги насочи обратно към Чиен.
— И думата му ще бъде спазена — рече той и се поклони още веднъж. — Аз се казвам Рака — продължи по-високо, говорейки бавно и отчетливо към чужденците, сякаш се обръщаше към слабоумни дечица. — Не ми трябва друго име и съм убивал хора, които са питали за него. Това е моята лодка. — Посочи тесния съд във водата. — Ще прекосим езерото, когато се мръкне. Дотогава ще ядете. — Ръцете му с дебели пръсти имитираха вкарване на невидима храна в устата му, преди той да се потърка по корема. — Ммммм.
— Този е идиот — каза Норта на езика на Кралството, което предизвика лекото кискане на Елеса.
— Тихо — сряза го Вейлин, усмихна се и се поклони на мъжа, който бе нарекъл себе си Рака. — Подозирам, че може да ни е от полза, ако той смята, че ние сме идиотите.
