— Напоследък не мога да рискувам с дневен курс — каза превозвачът на Чиен малко по-късно, докато ядяха. Храната — приятно подправено свинско и зеленчуков бульон — бе приготвена от старицата, която им бе отворила вратата. Енергията, с която тя сновеше от една димяща тенджера към друга, накара Вейлин да се зачуди дали наистина е толкова стара, колкото изглежда. Освен нея и Рака никой друг не се бе присъединил към групата им, но редки изскърцвания откъм сенчестите мертеци горе показваха ясно, че все така са под зорко наблюдение.
— Прекалено много хора идват на юг — продължи Рака. — Повече хора по водата означава повече диен-вен, жадуващи да обложат с данък онова, което те са донесли със себе си. Така е още от пролетните дъждове. Войници отиват на север, други хора идват на юг. От ден на ден все повече, и то не само селяци. Трябваше да напомня на някои новодошли, че тези езера принадлежат на Алената лента, но май не всички се вслушват в урока, независимо колко уши режа. Почитаемият баща трябва да знае това.
— Тогава прати му вест — каза Чиен. — Имаше новини за битка в граничните земи. Ти какво си чул?
— Предимно слухове и глупости от осиромашели селяни. Много приказки за Небесните вестители, разбира се, но винаги е така, когато се надига беда. Що се отнася до битката… — Той сви рамене. — Някаква орда е излязла от Желязната степ за разбойнически набег. Ще драснат за вкъщи, щом си напълнят дисагите с плячка и съберат достатъчно роби. Или пък Търговският крал ще намери генерал, който да ги победи. Такива неща стават на всеки няколко десетилетия. Питай нея. — Той се обърна към старицата и повиши гласа си до викане: — Виждала си това и преди, нали, Стара змийо? Вилнеещи варвари и тем подобни?
Старицата сипа с черпак бульон в една паничка, почти без да погледне към него, и заговори със сух стържещ глас:
— Ти си глупак.
При тези думи Рака избухна в гръмогласен смях и се плесна по коляното.
— Тя обича да ме гълчи, а кой човек би отказал да достави удоволствие на прабаба си?
Веселието му се изпари, когато жената продължи да говори. Явно не ѝ бе присъщо да изрече само една кратка обида.
— Нарекоха я Годината на тигъра — каза тя и дрезгавият ѝ глас бе тих, но ясно различим в неподвижния въздух на воденицата. — Когато степните племена преминаха през цялото Достопочтено кралство, за да оплячкосат Хан-Ши.
— Тогава Търговският крал е бил слаб — рече Чиен. — Пияница и пройдоха, така разправят.
— Не. — Старицата поклати глава. — Беше просто човек, като всички крале. Мъдър в някои отношения, глупав в други. А който не се вслушва в Небесните вестители, е глупак. Той получи предупреждение, но не направи нищо, затова варварите дойдоха и взеха всичко, което имахме.
— Но не задълго — каза Чиен. — Търговският крал бил свален и наследникът му събрал голяма армия — това бил дядото на самия Лиан Ша. Сега костите на всеки варварин, нахлул в тези земи, лежат под Черните скали. И ако дойдат пак, ще стане същото.
Старицата поръси сол в паничката си и я подаде на Елеса. Тя вече бе опразнила една и изглеждаше благодарна да получи втора. Жената ѝ се усмихна нежно, но усмивката ѝ помръкна, когато се обърна към Чиен.
— Значи ти също си глупачка, щом мислиш, че нещо на този свят е вечно.
Взе празната паничка на Елеса и с поразителна бързина я запрати към Чиен. Нейната мишена обаче също не ѝ отстъпваше — дръпна главата си встрани и паничката се размина на косъм с нея, за да се разбие в стената отзад.
— Всичко, което е създадено, може да бъде разрушено — каза старицата на Чиен с поклон, който не отговаряше на явното неуважение в очите ѝ. — Добре ще е да запомниш това, почитаема сестро.
— Прабаба си е заслужила името — каза Рака на Чиен, когато старицата се върна при тенджерите си. — Бърза е като кобра, а и нравът ѝ е същият. Баща ми казваше, че е загубил бройката на труповете, които е пратила на дъното на езерото, когато още сме воювали със Сребърната нишка за контрол над водите.
Чиен не показа никаква емоция върху лицето си, но Вейлин зърна лекия тик на ярост на бузата ѝ, преди тя да свие рамене и да продължи да се храни.
— Е, кога тръгваме?
Когато луната достигна зенита си, хората на Рака запалиха една пожарна лодка на пет мили на запад и я пуснаха да се носи по езерото.
— Това би трябвало да привлече погледите на всички диен-вен, които са във водата тази нощ — каза лодкарят от румпела. Вейлин и Алум бяха хванали греблата, за да изкарат лодката от сенчестите дълбини на воденицата. Щом излязоха в открити води, бе вдигнато платно от ракита и бамбук и силният южен вятър понесе съда навътре в езерото.
— Колкото по-дълбока е водата, толкова по-добре — каза Рака. — Контрабандистите се държат близо до брега, по-лесно е да спрат на сушата и да избягат, ако се появят войници. — Обърна се към Вейлин, докато той и Алум прибираха греблата, и повиши отново глас, като сложи събраните ръце под бузата си като възглавница. — Сега вие спи. Трябва почине за утре. Разбира?
— Почине — повтори Вейлин с добродушно кимване. — Да.
