— Добро момче. — Рака го потупа по рамото и се върна на румпела.
— Не се обиждайте — каза Чиен, като видя киселото изражение на Елеса. — Тук е широко разпространено вярването, че чужденците имат мозък с големина само две трети от мозъка на родените по тези земи.
— Ти споделяш ли това вярване? — попита Вейлин.
— О, не. Аз бих казала, че е… — Тя млъкна за момент и се замисли. — Поне четири шести. — След тези думи изчезна в покритата средна палуба на лодката.
Тази нощ Вейлин сънува Битката при Алтор — нещо, което не му се бе случвало от дълго време. Образите, създадени от спящото му съзнание, не съвпадаха с истинските му спомени за събитието, но със сънищата винаги бе така. Този път воларианците не реагираха, когато се устреми към тях, а запазиха равните си редици, неподвижни и безразлични като статуи. Не направиха опит да се бият, докато ги посичаше, и го гледаха с безстрастни лица, бледи като алабастър в слабата светлина, процеждаща се през дима, който се издигаше над разрушения град. Свободни мечове, варитаи и куритаи — всички те падаха пред него като жито под сърпа, без дори да извикат, докато кръвта бликаше от раните и отсечените им крайници. Този път Пламък, конят, който го бе донесъл чак от Пределите, не падна пронизан от стрела. Вместо това го пренесе през кървавата бразда, която той си пробиваше през мълчаливите редици, и навлязоха в града.
Той очакваше да намери на площада Рева, с огромен меч в ръка, която да го посрещне с усмивка, но този път го чакаше някой друг. Слаба дребничка жена, застанала насред килим от трупове, черната ѝ коса се развяваше на вятъра. Докато вървеше между телата, видя, че всички лица са му познати. Ето го Дентос, със стрела, стърчаща от гърдите, оголил зъби в предсмъртна гримаса. Ето го Баркус, с отсечена глава и черти, застинали в последна подигравателна усмивка. Ултин лежеше с въже около шията и подуто и почервеняло лице. Линден Ал Хестиан се взираше нагоре към него с умоляващи очи, сякаш го призоваваше да го избави от болката…
Замръзна, щом видя следващия. Трупът се взираше в забуленото от дим небе с мътни очи върху лице, почти неразпознаваемо от покрилите го множество порезни и прободни рани. Вейлин не бе присъствал, когато Кейнис бе срещнал смъртта си, ала си го бе представял много пъти. Но ужасите, рисувани от въображението му, дори не се доближаваха до това. „Болката му трябва да е била невъобразима — помисли си той и залитна под внезапната тежест на скръб, която смяташе за притъпена. — Съжалявам, братко…“
— Ти не можеше да ги спасиш.
Погледът на Вейлин отскочи към слабичката жена. Лицето ѝ бе извърнато, но той познаваше гласа ѝ също толкова добре като мъртвите наоколо. Когато тя се обърна, очите ѝ бяха бели върху бледото ѝ ъгловато лице — очи, които говореха за дух, летящ свободно от тялото ѝ.
— Ти не можеше да ме спасиш — продължи тя. Тънката ѝ роба бе отвята като плява от вятъра и тя остана гола. По тялото ѝ нямаше белези, защото бе умряла от едно-единствено докосване. Въпреки това сега той не съзираше красота в нея. Знаеше, че кожата ѝ ще е студена като лед, ако я докосне, лишена от всякакъв живот.
— Защо си мислиш, че можеш да спасиш
Думите ѝ потънаха в него като сто стрели и го лишиха от сила. Той падна на колене и устните му зашаваха в тихи, безсмислени молби, защото той нямаше думи за нея. Имаше само чувство на вина и скръб.
Дарена премигна срещу него с белите си очи и по застиналото ѝ лице пробяга съжалително мръщене.
— Бедният Вейлин — каза тя. — Защо просто не остана в своята кула? Това също нямаше да те спаси, но поне щеше да имаш няколко години мир.
Той вдиша дълбоко в опит да успокои препускащото си сърце и димът изпълни гърлото му и го накара да се разкашля.
— Вълкът… — изломоти той. — Той зовеше…
— Вълкът. — Тя се засмя — звук по-суров от всичко, което бе чувал от устата ѝ приживе. — За човек, който избягва боговете с такова усърдие, май прекалено охотно се унижаваш пред една умираща останка от Безименния. Той зовеше, вярно е. — Тя тръгна към него и сгъстяващият се облак дим се виеше около голата ѝ фигура като наметало. Той погледна нагоре към нея, замръзнал също като воларианската армия, която бе изклал, взираше се с ужас в ръката, която тя протегна да погали бузата му. Докосването ѝ бе като ледено острие върху кожата му. — Зовеше те на ранна смърт…
— Братко!
Той се събуди, все още с миризмата на дима в ноздрите си, и премигна срещу напрегнатото лице на Норта.
— Какво има? — попита Вейлин.
— Проблеми, както изглежда. — Норта бе развил одеялото, в което бяха скрити оръжията му, и сега натягаше лъка си. — И миризмата.
Вейлин извади меча от своето одеяло и събуди Елеса и Семон, преди да излезе от каютата. Алум вече стоеше на покрива, хванал се с една ръка за мачтата, и се взираше в нещо на запад. Като видя Вейлин, се усмихна криво и каза:
— Аз май имам талант да намирам пирати даже далеч от морето.
