След това отиде в пощата и направи много ксерокопия на молбата и на брачното им свидетелство. Изпрати пакет в импозантния съд, като не забрави да го направи с препоръчано писмо. Разбра, че цялата процедура може да отнеме само дванайсет седмици. На нея иМ бе отнело повече време да избере украсата за масите на сватбения обяд.
Би трябвало всичко да е някак по-величествено, по-сериозно, мислеше си Марта, докато на излизане маневрираше с количката на Мейси през тесния вход на пощата. На улицата се огледа.
Реши, че денят е подходящ да свали пръстените си. Не знаеше защо ги е носила толкова дълго. По сантиментални причини? За да покаже на света, че е била уважавана, омъжена жена, преди да зачене двете си деца? Ха! На Джак не му харесваше, че носи годежния си пръстен и сватбената халка. Не иМ беше казал: «Не ми харесва, че носиш пръстените си», но я беше попитал защо продължава да ги носи. Тонът му подсказваше, че това не му допада. Въпросът имаше основание, а отговорът «по навик» прозвуча нелепо. Имаше нещо мило и старомодно, макар и малко нелепо, в това, че Джак няма нищо против да си легне с една омъжена жена, но не и с такава, която носи пръстените си.
Марта не се чувстваше като омъжена жена. Чувстваше се като момиче, затова пръстените трябваше да изчезнат. Вече дори себе си не заблуждаваше. В момента пръстите иМ бяха толкова изтънели, че пръстените бяха станали хлабави. Много лесно ги свали.
Усети ръката си някак оголена и сигурно седмици след това щеше да търка с палец мястото на безименния си пръст, където носеше пръстените. Всеки път, когато го направеше, с удивление установяваше, че на пръста иМ няма нищо. Някога толкова се гордееше с пръстените си. Годежният и беше любим. Помнеше първия път, когато бе правила любов като сгодена жена. Смяташе, че никога вече няма да се люби с друг мъж. Смяташе, че е на сигурно място, че е завършена личност. Но това беше отдавна. Сега пръстът иМ беше гол.
Майкъл дойде да вземе останалите си дрехи и лични вещи. Всичко мина, както си бе обещала съвсем цивилизовано.
Поне докато не се разплака и не се разкрещя като обезумяла.
— Знаеш ли, Майкъл, най-лошото от всичко е, когато Матю и Мейси ме попитат защо вече не сме семейство, а аз трябва съвсем искрено да им призная, че не знам.
Той я притисна силно към себе си и нищо не каза.
Беше наел някакви бял микробус. Каза, че ще дойде към единайсет и че най-вероятно ще успее да приключи до четири и половина. От позицията си на по-мъдрия и отговорен човек, който бе организирал живота им в продължение на години, Марта знаеше, че това време няма да му стигне да онакова вещите си и да ги изнесе. Той не го знаеше, защото винаги тя бе вършила по-голямата част от подобни дейности, докато се местеха от апартамент в апартамент, а накрая и в къщата. В техния дом. Трудно иМ бе да устои на градения с години навик, затова му помогна да прибере костюмите, пуловерите, ризите, фланелките, бельото, чорапите и обувките си. Прибра дори тъмносиния му халат за баня. Същият като нейния. Но преди това го изпра, защото нямаше нищо по-хубаво от ароматна, чиста и пухкава хавлия.
Освен може би две аромати, чисти и пухкави хавлии, които висят една до друга на вратата на банята.
Старателно опакова и всички книги, видеокасети и дискове на Майкъл. Даде му дори «Били Елиът», макар че много обичаше филма, защото всъщност той си беше негов. Матю и Мейси му го бяха «купили» за Деня на бащата. Празнините по рафтовете с книгите и компактдисковете иМ напомниха за празнините, които оставя след себе си феята на зъбчетата в устата на седемгодишно дете. Разделиха си мебелите, съдовете и спалното бельо. Той взе боята за обувки, тигана с незалепващо дъно и велосипеда за планинско каране. Навсякъде останаха празнини, физически, емоционални, исторически и нравствени. Разделиха живота си. Разделяха се.
— Как мина, малка мис Е? — попита я Джак, когато иМ позвъни по-късно същия следобед.
— Добре — отвърна. Никога не бе лъгала Джак и не искаше да започва сега, ако ще и с благородна лъжа, затова додаде: — Предвид обстоятелствата.
— Сигурно е било много неприятно.
— Да. — Огледа дома си. Изглеждаше ограбен, непълен. Не приличаше на дом. — Непрекъснато търся разни неща, преди да си дам сметка, че вече не са тук, че са изчезнали заедно с Майкъл.
— Какви неща?
— Пластмасовите кутии.
— Моля?
Марш долови учудването му. Зарадва се, че не е в стаята при нея, защото щеше да види, че плаче, и сигурно щеше да му се стори странно човек да плаче за някакви пластмасови кутии.
— Пластмасовите кутии — повтори тя в телефонната слушалка.
— Какви кутии?
— Ами с най-различна големина и плътно прилепващи капаци. Държа храната на децата в тях. Днес следобед разчиствах след закуска и понечих да прибера шунката в такава кутия, обаче установих, че вече нямам пластмасови кутии.
— И какво направи? — попита Джак, престорено притеснен. Марта се замисли върху разговора, който водеха, и на устните иМ се прокрадна усмивка.
— Увих шунката във фолио. — Вече имаше опасност да се разсмее.
