До него се разнася женски глас. Той се обръща рязко и застава лице в лице с нея — тя е млада, бедно облечена, с хубавки кафяви очи, добре оформени вежди, макар и с прекалено едра челюст — казано накратко, става за чукане. Тя се крие от дъжда под изпокъсан чадър, но в ръката си стиска друг, много по-солиден на вид, който е все още свит.
— Така ми се струва — отвръща Ракъм. — Я да видим какво предлагаш.
— Само един ми остана, добри ми господине — казва тя и подбелва очи в упрек към атмосферните условия, сякаш иска да каже: „Имах дузини, но ми ги изкупиха“.
Уилям оглежда чадъра, проверява дали не е много тежък, плъзва облечен в ръкавица пръст по дръжката от слонова кост, взира се в коравите му черни дипли.
— Хубав чадър — мърмори той. — И според надписа принадлежи, ако не ме лъжат очите, на някой си господин Джайлс Гордън. Странно наистина, че го е изхвърлил. Знаете ли, госпожице, господинът живее тук, съвсем наблизо, защо да не го попитаме добра работа ли му е вършил този чадър?
Момичето прехапва устни. Красивите вежди са тревожно свити.
— Моля ви, сър — започва да хленчи тя. — Тате ми го даде. Не ща да влизам в беля! Аз иначе таквиз работи не правя, ама чадърът като ми изпадна, и аз… — тя прави безпомощен жест, явно разчитайки, че той ще разбере икономическия принцип — един чадър от висока класа струва повече от една жена от нисшите класи.
За момент и двамата се чудят какво да правят. Тя притиска свободната си ръка към гърдите — жестът може да се тълкува и като израз на уплаха, и като намек.
Тогава Уилям казва сухо:
— Дръж — и й подава няколко монети — по-малко, отколкото струва чадърът, но повече, отколкото тя би се осмелила да поиска, ако продаваше тялото си. — Ти си прекалено мило момиче, за да отидеш в затвора.
— Благодаря ви, сър — възкликва тя и потъва в най-близката тъмна уличка.
Уилям се мръщи, защото не е убеден дали е постъпил правилно. Точно тогава, в идеално неподходящия момент, се появява в целия си блясък един файтон, който прави покупката на чадъра безсмислена. Пък и не му се иска в къщата му да се търкаля чужд чадър. С известно съжаление той хвърля чадъра на земята; онова момиче може отново да го намери, ако пък не го намери… е, по тези улици нищо не отива нахалост.
— Къде да карам, шефе? — подвиква файтонджията.
„У дома“, казва си Ракъм, стисва здраво страничната дръжка и се измъква от уличната кал.
Челото на Шугър се отпуска с глухо тупване върху изписаните листа. Намираме се в дома на госпожа Кастауей, половин час след полунощ. Цари задушлива тишина, носи се мирис на гаснеща жарава и лой за свещи. Сплетената маса на собствената й коса едва не я задушава, когато тя се буди със стреснато ахване.
Надигайки се от писалището си, Шугър примигва. Трудно й е да повярва, че може да е заспала, след като само преди миг разсъждаваше усилено коя дума да употреби. Страницата, на която е отпуснала тавата си, е размазана, буквите блестят, защото мастилото е още мокро. Тя отива, препъвайки се, към леглото, и оглежда лицето си в огледалото. По бледата кожа на челото й са се отпечатали мънички, неразбираеми, лилави мастилени букви.
— Да му се не види — казва тя.
Само след минути вече е в леглото и преглежда това, което е написала. В романа й се появява нов герой, сполетян от съдбата на всички останали.
„Моля те! — хленчеше той, дърпайки безсилно копринените въжета, с които бе привързан към колоните на балдахина. — Пусни ме! Аз не съм кой да е! — молбите му бяха все от този род. Не му обръщах внимание, заета с камата и точилото.
— Кажете ми сега, високопоставени господине — казах най-сетне. — В коя част на тялото ви предпочитате да вкарам острието?
Мъжът не отговори, само лицето му доби ужасяващ сив цвят.
— Изобилието на възможности ви отне дар-слово — предположих аз. — Но това не бива да ви притеснява, аз ще ви ги опиша всичките, както и несравнимото им въздействие…“
Шугър се мръщи, нагъвайки обърнатия наопаки текст на челото си. Има чувството, че нещо липсва тук, но какво ли е то? Дълга поредица мъж са я вдъхновили за полети на фантазията, отличаващи се с готическа жестокост в досегашния ръкопис; тя ги обричаше на ужасна съдба, обзета от неподправена наслада. Но тази вечер, с последната жертва, й липсва необходимата искра злина, която озарява прозата й. Изправена пред възможността да пролее кръвта му, тя чува непознат, изкусителен глас в съзнанието си, който й казва:
„Ставаш мекушава, упреква се тя. Хайде, забий острието дълбоко в гърлото му, в корема, в задника, чак до дръжката“.
