Хенри Ракъм изважда от хартията червените сърца, кафеникавите дробове и бледорозовите пилешки шийки, които е купил от продавача на храна за животни, и хвърля няколко късчета на пода на кухнята. Котката му скача веднага върху тях, захапва месото, гладкият й гръб се нагърчва в конвулсии от усилие, когато гълта. Преди време Хенри би я упрекнал от страх, че животното ще повърне; сега само я наблюдава, примирен с лакомото лице на природата. Той знае, че само след няколко минути котката вече ще лежи пред камината, спокойна и невинна като луната. Ще мърка, когато той я погали и ще близне ръката му, която — макар да я е измил — още излъчва миризмата на получения от нея дар — къс кърваво месо.
Какво можа да научи човек от котките? — пита се Хенри. Може би това, че всяко същество може да бъде мило и миролюбиво — когато не е гладно.
Но как тогава да обясним безчинствата на тези, които имат какво да ядат? Може би те страдат от по-различен глад. Може би жадуват за доброта, за уважение, за Божията милост. Нахранете с това тези вълци, и те ще легнат редом с агнетата.
Хенри крачи из дневната безшумно, обут в дебели вълнени чорапи, после коленичи пред камината. И наистина, веднага щом подклажда огъня, котката идва при него — мърка и е готова за сън. Изведнъж в паметта му изплува, както често му се случва, споменът за първата му среща с госпожа Фокс — или поне за първия път, когато осъзна присъствието й. Колкото и невероятно да му се струва да не е забелязал жена с нейната красота, тя твърди, че Хенри посещавал същата църква в продължение на седмици преди случая, който той помни толкова ясно.
Беше през август 1872 година. Тя озари с нова, ярка светлина това, което представляваше дотогава Обществото за молитви и обсъждания в Северен Кенсингтън. Беше като отговор на молитвите му, защото той винаги бе таил в сърцето си убеждението, че Христос никога не е очаквал от християнството чак такава йезуитщина, каквато се проповядваше от Обществото за молитви.
Тревър Маклийш бе този, който предизвика проявата й през онзи августовски ден. Бакалавър на науките, винаги в крак с последните тенденции, той заяви своето несъгласие с начина, по който се получаваше Свето причастие.
— Доказано е безспорно — заяви той, — че болестите могат да се предават от човек на човек при ползване на общи прибори и особено съдове за пиене.
Маклийш настоя за въвеждане на нова процедура, при която причастието да се приема от отделни чашки за всеки човек. Някой попита дали избърсването на ръба на потира не е достатъчно за премахването на микробите, но Маклийш настоя, че микробите са устойчиви срещу подобни мерки.
Всъщност Маклийш представи пред Обществото петиция по въпроса, адресирана до архиепископа на Кентърбъри, под която липсваха само подписите. Хенри обмисляше мрачно дали да положи подписа си, убеден, че цялата история е смехотворна, но не му стигаше кураж да го каже, защото се боеше, че ще бъде обвинен в католически примитивизъм. Тогава стана една млада дама, членуваща отскоро в Обществото, и каза:
— Наистина, господа, това е дребнаво заяждане, отхвърлено от Библията.
Лицето на Маклийш се измени, когато по настояване на госпожа Фокс всички отвориха Библиите си на Евангелие от Лука, глава 11, стихове 37–41, и тя прочете на глас съответните редове, без някой да я подканя, подчертавайки особено следните:
„И когато Той говореше, един фарисеин го помоли да обядва у него. Той отиде и седна на трапезата.
А фарисеинът се почуди, като видя, че Той не си уми ръцете пред обеда.
Но Господ му рече: сега вие, фарисеите, измивате чашата и паницата отвън, а пък вътрешността ви е пълна с грабеж и лукавство.
Безумници, не Същият ли, Който сътвори външното, сътвори и вътрешното?
Но давайте милостиня според силите си; тогава всичко у вас ще бъде чисто.“
Да види как Маклийш си прибира петицията с лице, червено като цвекло, беше голямо удоволствие; да забележи присъствието на госпожа Фокс бе висша наслада. Това, че лице от другия пол, при това допълнително възпрепятствано по пътя на духовното израстване от забележителната си красота, може да познава така добре Библията, му се стори равносилно на чудо. Хенри закопня да я чуе отново как говори. И до ден-днешен обича да я слуша.
Следващия път, когато Уилям отива при Шугър, той носи със себе си две издания, които й е обещал при последната им среща.
