— О, ти си се сетил! — ахва тя и се сгушва в него като котенце. Облечена е като за излизане, в тъмносиня и черна коприна, всеки косъм в прическата й е на мястото си, всяка гънка на роклята пада точно както трябва. Меките й ръкави шумолят нежно, когато тя обвива с ръце кръста му, косата й ухае и е леко влажна.
Той хвърля поглед над рамото й и отбелязва, че спалнята й е подредена безукорно — тя винаги я поддържа в такъв ред за него. По тапетите се виждат по-бледи правоъгълници незацапана от тютюнев дим хартия — местата, където висяха онези жалки порнографски гравюри, и въпреки че те изчезнаха още преди месеци, отсъствието им винаги предизвиква у него приятна тръпка, защото Шугър ги махна, за да му достави удоволствие. Как бе казала тя? А, да: „Отсега нататък тази стая е само твоя и моя!“. Златен език има тя, във всяко отношение.
Той стисва кокалестите й рамене и я побутва нежно назад, на ръка разстояние. Тя му се усмихва, два пъти по-красива от последния път, когато я видя. Виждал я е вече десетки пъти, и всеки път му се струва, че споменът от предния е замъглен, че едва сега вижда ярката светлина на истината! Устните й са по-плътни, носът й — по-съвършен, очите — по-бистри, а сред златистите косъмчета на веждите й има и някои по-тъмночервени (как е възможно да не го е забелязал преди?).
— Разбира се, че се сетих — усмихва й се той в отговор. — Божичко, ти наистина си очарователно същество.
Тя свежда лице и се изчервява. Да, той е готов да се закълне, че се изчервява — а никой не може да се изчерви престорено. Явно е, че е искрено поласкана.
— Кое искаш първо? — пита той и вдига пред очите й обещаните памфлети.
— Което предпочиташ — отвръща тя и отстъпва назад, към леглото.
Той й подава екземпляр от току-що излязлата книга на господата Филип Бодли и Едуард Ашуел, „За ползата от молитвата“, и й обяснява, че това томче вече е предизвикало сензация, най-вече сред многобройните свещеници, с които Бодли, син на епископ Бодли, е провеждал своите „неофициални“ разговори. Вече имало множество заплахи за обвинения в клевета, но тъй като в книгата били цитирани само инициали и географски наименования (достопочтеният Х. от Степни: „Така и не можах да разбера защо Господ счита за необходимо да страдам от лумбаго“), обвиненията вероятно щели да пропаднат. Седнала на крайчеца на леглото, Шугър прелиства тънката книжка и набързо преценява стойността й. Тя отлично познава мъже като Бодли и Ашуел. Те говорят на висок глас, непрекъснато се кискат и твърдят, че искат да обезчестяват девственици, докато дълбоко в себе си копнеят да притиснат глава към щедрата гръд на някоя тлъста матрона.
О, да, тя отлично познава този тип мъже. Те са винаги полупияни, половинчата ерекция, напъват се до безкрайност, не могат да свършат, но и не искат да се откажат. А сега може би трябва да изрази възторг от произведението им? Шугър прехвърля с помощта на забележителната си памет всичко, което й е разказвал Уилям за тях, за приятелите от отиващата си младост. Дали пък да не рискува?
Тя се усмихва.
— Каква пълна… — хвърля поглед към лицето му и решава да поеме риска — детинщина.
За миг Уилям смръщва чело; колебае се на ръба на неодобрението, може би дори на гнева. После обаче си позволява да се наслади на собственото си превъзходство над приятелите си, на раздразнението си от инфантилните им безчинства. Въздухът между него и Шугър трепти, изпълнен със сладостта на любовната хармония.
— Да — казва той, като че ли учуден. — Нали?
Тя се наглася по-удобно на леглото, подпира лакът на дюшека така, че бедрото й се очертава под диплите на фустите.
— Дали не е заради това, че нямат някакво по-смислено занимание, как мислиш?
— Наистина нямат — потвърждава той. Колко странно, че не го е осъзнавал досега! Това са двамата му най-стари приятели, а между тях и него се е раззинала пропаст — пропаст, която може да изчезне единствено ако той продължи да безделничи като тях, или пък ако те си намерят някое полезно занимание. Какво прозрение! И то дойде от устата на тази очарователна млада жена, която бе имал щастието да спечели. Наистина, настанали са странни и знаменателни времена в личната му история.
Малко притеснено, за да замени книгата на Бодли и Ашуел, която очевидно я дразни, той й подава каталога на фабриките „Ракъм“ за зимата на 1874 година. (Пролетният още не е готов). И Шугър отново го изненадва, като го поглежда право в очите и пита:
— Кажи ми, Уилям, как върви търговията?
