Уилям Ракъм върви редом с нея — тъмен силует, едва забележим в мрака. Тя чува дишането му и шумоленето на собствените си поли, когато ръката му се плъзва по тях, докато търси опипом ключалката. Каква тишина цари тук, щом тя е в състояние да чува подобни неща! И какво е това място, където въздухът не вибрира от най-различни шумове? Внезапно я обзема непознато, но властно вълнение. Сърцето й се блъска в гърдите, коленете й омекват, краката й започват да треперят — почти сякаш е решила, че наистина ще бъде убита. Чува се драсване на кибритена клечка, прилично на шума от раздиране на плат; тя вижда лицето на Уилям, добило демоничен вид така, както е осветено отдолу от трептящото пламъче. Чертите на това обрамчено с бакенбарди лице й се струват напълно непознати.
„Този човек променя живота ми“, казва си тя, докато ключът се превърта и вратата се отваря. „Животът ми се променя като монета, подхвърлена в игра на ези-тура“.
Уилям пали лампата в антрето и нарежда на Шугър да застане под нея, докато той избързва напред, обикаля стаите и пали всички лампи една след друга. После се връща и взема нежно ръката й.
— Това — казва той й протяга ръка в театрален жест, — е твое. Всичко е твое.
За момент всичко застива — като жива картина, състояща се от три елемента — мъж, жена и ваза с рози.
— О, Уилям! — ахва тогава удивено Шугър, а Ракъм я въвежда в дневната. — О, Божичко!
По целия път насам се е подготвяла да изпълни своята роля, каквато и да се окаже неговата малка изненада, но сега не се нуждае от актьорски способности. Тя просто залита от изумление.
— Трепериш — казва той и обхваща ръката й в своите, сякаш за да се убеди в думите си. — Защо трепериш?
— О, Уилям! — Очите й, които ту се стрелкат към него, ту обхождат разкошно обзаведената стая, са влажни. — О, Уилям!
Първоначално той малко се стряска от тази демонстрация на благодарност, приема я с колебливо недоверие, въпреки че никога не е изпитал съмнение в истинността на нейната страст. Но когато осъзнава, че тя е искрено възторжена, той се надува от гордост, задето е първопричината на такъв върховен екстаз. Струва му се, че тя може да припадне, затова я хваща за раменете и я обръща към себе си. Развързва ловко копринения възел под брадичката й, сваля шапката й, като вади внимателно иглите една по една, така че масата от златисточервеникави къдрици се разпилява като наскоро остригана вълна от кошница. Сърцето го боли от щастие — да можеше този момент да продължи безкрайно!
— Е? — пита той закачливо. — Не искаш ли да огледаш новия си дом?
— О, да! — възкликва момичето и се отдръпва от него. Той я наблюдава, сияещ, докато тя се движи с танцуваща походка из стаите, опознава ги, докосва всеки предмет, всяка повърхност, за да ги направи свои, после минава тичешком през вратата на следващата стая. Докато я наблюдава, Уилям неволно прави сравнение с Агнес, спомня си я как се луташе първия ден из къщата в Чепстоу като болно и нацупено дете, как не забелязваше нищо, как не бе в състояние да оцени нито едно от нещата, приготвени за нея.
— Надявам се да съм предвидил всичките ти желания — шепне той в ухото на Шугър. Тя стои на място като закована и гледа очарована писалището в кабинета. Приема целувките му, все още зашеметена, и се взира в собственото си отражение върху полираното дърво.
— Каква е тази стая? — пита тя.
Той плъзва нежно брада по шията й.
— Стая за шев, будоар, кабинет — каквото ти искаш. Нарочно не сложих тук много мебели — казах си, че може би ще искаш да вземеш някоя вещ от старата си стая при госпожа Кастауей.
— Тя знае ли?
— Разбира се, че знае. Всичко е уредено.
Изведнъж Шугър пребледнява. Кошмарни видения се зареждат пред очите й — вижда една старица в кървавочервена рокля, която се качва по стълбите към стаята й; вижда я как отваря вратата на един шкаф и попада на ръкописа, озаглавен „Възходът и падението на Шугър“. Госпожа Кастауей не бива да докосва тези страници за нищо на света! В тях една съдържателка на публичен дом, наречена „госпожа Джетисън“ бива обвинена в много, много неща — и най-вече в насилие над собствената си невинна дъщеря, смелата главна героиня.
— Стаята ми… старата ми стая — шепне тя едва чуто. — Какво… как се уговорихте…
— Не се безпокой — разсмива се Ракъм. — Аз държа извънредно много на неприкосновеността на личния ти живот. Никой няма право да докосва нищо там, докато ти не изнесеш вещите си. Мога да уредя това да стане, когато пожелаеш — и той отново я погалва по лицето, което постепенно започва да възвръща цвета си.
