Не, въздъхва Уилям, всичко е наред. Той е много уморен; денят беше много напрегнат и за него. Пък и тя беше права да си зададе въпроса как ще си приготвя храна в новия си дом. Но и за това е помислено. Той — по-точно банката му — ще й изпращат по пощата ежеседмично една сума, която е повече от достатъчна, за да може тя да води независим живот. По Мерилебоун Роуд има няколко отлични ресторанта, включително утринната зала на хотел „Олдсуърт“, която той й препоръчва от сърце — там сервират чудесни омлети. Но най-хубавата риба е в „Уорик“ — дали Шугър обича риба? О, да, обожава я. Каква риба по-точно? О, всякаква риба. Освен това не бива да се грижи за поддръжката на стаите и за прането; ще й намери прислужничка…
— О, не, Уилям, това наистина не е необходимо — възразява Шугър. — Знаеш ли, мога да бъда отлична домакиня, когато пожелая.
Тя си признава, че това е много далеч от истината — никога през живота си не е вършила домакинска работа. Но щом това жилище ще бъде нейно, нека си остане наистина само нейно! Всъщност още сега, докато двамата с Уилям лежат на използваното за първи път легло, тя е обзета от страстно желание да остане сама. Този негов подарък… Тя няма да бъде в състояние да повярва, че той съществува, докато Уилям не изчезне, а апартаментът не изчезне заедно с него. Какво да направи, че да го накара да си тръгне? Целувките по гърдите му зачестяват, тя плъзва устни по-надолу в надеждата да задвижи нещата в някаква посока.
— Трябва да тръгвам — казва той и я потупва по гърба.
— Толкова скоро? — гука тя.
— Дългът ме зове — той вече е започнал да навлича ризата си. — Пък и ти сигурно искаш да опознаеш по-отблизо малкото си гнездо.
—
Минути по-късно той вече я гали на сбогуване, тя целува пръстите му и казва:
— Като че ли сме отпразнували всичките ми рождени дни наведнъж.
— Господи! — възкликва изведнъж Ракъм. — Та аз дори не знам кога е рожденият ти ден?
Шугър се усмихва, докато подбира от безбройните възможни отговори, които се въртят в главата й, идеалното изречение, с което да го отпрати доволен,
— Отсега нататък рожденият ми ден е днес — казва тя.
Когато вратата се затваря зад него, Шугър продължава да лежи неподвижно няколко минути, за да не би Уилям да се върне. После спуска бавно крака от леглото, стъпва на непознатия под, и се изправя. Ризата, вече доста измачкана, се хлъзва надолу по гърдите й. Тя я приглажда замислено с длани, питайки се дали хвалбите на Уилям, че е „помислил за всичко“, предполагат и закупуването на ютия например. Започва да навлича една подир друга отделните части от тоалета си. Изважда от кадифената си чантичка миниатюрна четка за дрехи и започва да четка полите си, докато бухнат хубаво. После взема ръчно огледало и се заема да подреди косата си, обелва една–две изсъхнали кожички от устните си, и излиза от спалнята.
— Бавно, не бързай — напомня си тя на глас. — Сега вече разполагаш с цялото си време.
И първо отива в… своя кабинет. Да, в кабинета. Застава пред френските прозорци и гледа към градината. Утре сутринта тя ще бъде огряна от слънце, нали, а по спретнатите лехи с треви и екзотични растения, чиито имена тя дори не знае, ще блещукат капчици роса. През единствения тесен прозорец в стаята й при госпожа Кастауей нямаше какво да се види — нищо, освен мръсни покриви и нетърпеливо блъскащи се минувачи; сега ще има трева и… разни красиви зелени растения.
Червените рози в антрето са друго нещо — бодат й очите. Колко време ще трябва да ги държи в тази ваза, преди да ги изхвърли на боклука, където им е мястото? Винаги е ненавиждала рязани цветя, особено пък рози — и миризмата им, и начина, по който се разпадат, когато прецъфтят. Цветята, които понася — зюмбюли, лилии, орхидеи, умират на стъблата си и остават цели до края.
