После, засрамена и уплашена от собствената си оргия, тя тръгва, залитайки, към библиотеката — този красиво изработен, полиран до блясък шкаф със стъклена витрина, заключен с бронзов ключ, който е неин, само неин — и отваря широко вратите. Избира най-внушителната на вид книга, отнася я до креслото пред камината, сяда и започва да чете. Или по-скоро се преструва, че чете, мислите й са в такъв хаос, та и сама не може да осъзнае, че всъщност изобщо не чете. Отпуснала лакът на облегалката на креслото, тя седи в изискана поза; просто трепти от благоприличие. С една ръка държи книгата, отпусната в скута й, с другата подпира буза с привлекателен жест. Шугър се взира в напечатаните редове, но пред замъгления й взор не се редят думите, а се рее собственият й образ — седнала сама в елегантна, добре обзаведена стая, Шугър спокойно чете, закотвена в тази своя собствена стая от тежкия том в скута си.
Незнайно колко време тя седи така и от време на време прелиства по някоя страница. Наблюдава, сякаш някъде отгоре, белите, нашарени от болестта пръсти, които се плъзгат по ситния шрифт. Ако не беше ихтиозата, те биха могли да бъдат пръстите на дама от висшето общество (а дали тази болест не спохожда и благородните дами?). Шугър е убедена, че някъде другаде, в някой благороднически дом, някоя истинска дама седи така в същия момент, също като нея, и чете книга. Те се сливат в едно и четат заедно.
В крайна сметка вълшебството избледнява. Тя си признава, че не чете, всъщност дори не знае що за книга е това и какво е заглавието й. Като художник, който си признава примирено, че светлината е неподходяща и прибира вещите си, Шугър затваря книгата и я оставя на пода до креслото. Когато се изправя, тя установява, че е убийствено уморена, краката не я държат и е потънала в пот.
Тръгва със залитане към спалнята и се отпуска тежко на леглото. На близката масичка има кристална кана с вода и чаша. Шугър сграбчва каната и започва да налива вода в устата си, без да забелязва, че се полива, изпива повече от литър наведнъж. Когато решава, че й стига, се отпуска назад, върху възглавниците — мократа й коса е полепнала по лицето и шията.
— Да,
Залитайки от изтощение, Шугър успява да изгаси лампите и се връща в спалнята, където смъква дрехите си, оставя ги да паднат на купчина на пода, и пропълзява под завивките. Но само след миг изпълзява отново навън, въпреки че копнеещото й за сън тяло се бори на ръба на сладката забрава. Тя коленичи до леглото и повдига едното ъгълче на чаршафа, за да види това, в което е убедена — че това легло, за разлика от леглото при госпожа Кастауей, не е застлано с шест чаршафа, разделени от навосъчено платно. Чаршафът зацапан от Ракъм, е единственият наличен. Тя го дръпва, хвърля го на пода и отпуска голото си тяло направо върху дюшека.
„Утре можеш да купиш толкова чаршафи, колкото искаш“, казва си тя, докато топлата, луксозна завивка се отпуска върху тялото й. Тя оставя с благодарност забравата да нахлуе като приливна вълна в главата й. Утре ще може да прецени от какво се нуждае и за какво не се е сетил Ракъм; утре ще изгради бронята, която й е необходима за независим живот.
На сутринта ще установи, че е забравила да изгаси огъня в камините, и те ще са почернели от пепел, няма да я има и топлината, която се издига от прекалено горещата приемна на госпожа Кастауей, няма да го има и Кристофър, застанал пред вратата й с кофа, пълна с въглища. Вместо това ще й се наложи да посрещне, за първи път през живота си, неподправената суровост на новия ден.
Навлизайки в града по непознат маршрут, заслепена от утринната мъгла и парата, която се вдига над муцуната на пръхтящия файтонджийски кон, елегантната млада жена има чувството, че никога не е идвала тук. Винаги е мислела, че познава тези улици като собствената си длан, но всъщност и дланите й се струват малко непознати, обвити в нови, белоснежни ръкавици от кучешка кожа.
