Сезонът скоро ще започне, и все повече представители на Доброто общество се връщат от провинциалните си имения в Лондон; Оксфорд Стрийт се задъхва от коли и пешеходци, затова файтонджията отклони колата по странични улички, движейки се умело из сложните плетеници на обществения лабиринт. В продължение на няколко минути файтонът с елегантната млада жена минава край елегантни нови къщи, строени за новобогаташите, малко след това тя се привежда, за да огледа по-добре по-стари, по-тежки сгради, притежание на по-стари и тежки хора; веднага след това файтонът изтрополява край много стари постройки, обитавани някога от лордове и политици, но сега, мръсни и пренаселени, те дават подслон на безбройните хора, чиято работа е да обслужват другите. Мъже и жени с хлътнали очи надничат от дворовете и прозорците на стълбищата, полумъртви от глад, едва преживели дългото очакване на Сезона, алчни за работата, която той им създава. Умират от нетърпение да могат най-сетне да премитат конските фъшкии от пътя, по който ще минават дами, и да вземат прането на младите господа.
Най-сетне файтонджията насочва колата по Грейт Марлбъроу Стрийт и всичко вече започва да й се вижда познато.
— Дотук! — извиква младата дама.
Файтонджията дърпа юздите.
— Нали казахте Силвър Стрийт, госпожице?
— Да, но искам да сляза тук — повтаря Шугър. Смелостта й изневери. Ще й трябва повече време, за да събере сили да застане лице в лице с госпожа Кастауей. — Почувствах се малко замаяна, предпочитам да повървя.
Файтонджията я изглежда хитро, докато слиза. Непринуденото й държание говори в неин ущърб; не може да е такава, за каквато я взе първоначално.
— Гледайте къде ходите, госпожице — ухилва се той.
Тя му се усмихва в отговор, докато му плаща, на върха на езика й трепти закачлив отговор — защо да не се наслади докрай на този момент на взаимно разпознаване, на разбирателство между хора от улицата? Но не, нали може някой ден да го срещне, когато е заедно с Уилям?
— Ще внимавам — казва тя малко превзето, обръща се и тръгва.
Междувременно слънцето се е измъкнало изпод завивката от облаци и облива с лъчите си целия Уест Енд. Въздухът вече не е мразовит, времето омеква, но Шугър трепери, защото под палтото и роклята бельото й, изпрано надве-натри във ваната и сушено пред камината, е още влажно. На всичкото отгоре й се случи и друга неприятност — докато гладеше единия чаршаф, прогори дупка в него — ще трябва да прецени дали сумата, която й отпуска Уилям (първият плик с пари пристигна днес сутринта по пощата), ще бъде достатъчна за покриване на такива разходи. Пратил й е ужасно много пари — ако една не толкова елегантно облечена жена носи толкова пари със себе си, това би бил достатъчен повод да я арестуват незабавно, освен ако не обмени банкнотите за монети — но може би няма да праща по толкова много занапред, може би това е само за начало. Може би, за да си спести унижението да признае пред Ракъм, че в крайна сметка наистина има нужда от перачка, би могла да си купува ново спално бельо всяка седмица и да изхвърля употребяваното. Мисълта е изкусителна, но я кара да се засрами от себе си.
Карнаби Стрийт гъмжи от просяци, много от тях са деца. Някои стискат в ръце повехнали букетчета или връзки кресон; други изобщо не се преструват, а просто протягат мръсни длани, голи, изподраскани и насинени ръце. Шугър познава всички номера; гниещ къс месо, пъхнат в ризата, която се разтваря точно толкова, че да осигури ужасяваща гледка; фалшивите струпеи, които се правят с помощта на овесено брашно, оцет и сок от боровинки; сажди за сенки под очите. Но тя знае също, че мизерията, в която живеят те, е съвсем истинска, и че у дома ги чакат пияни родители, които не биха се спрели да ги пребият, ако не донесат достатъчно пари.
— Пол’вин пени, госпожице, пол’вин пени — хленчи едно сакато момиче. Дрехите му са мръсни, с цвят на кал, шапката е прекалено голяма за него. Но Шугър няма дребни — само няколко новички, лъскави шилинга и банкнотите от Ракъм. Тя се колебае, пръстите й, стегнати в новите ръкавици, ровят несръчно; после тръгва отново; моментът е пропуснат.
Когато стига до заведението на госпожа Кастауей, влиза през задния вход. Макар да й изглежда глупаво да се вмъква потайно като крадец, й се струва също толкова неподходящо да почука на вратата без клиент до себе си. Ако само къщата можеше да се опразни по магия от обитателите си, докато тя си свърши работата тук! Но тя знае, че майка й почти никога не напуска приемната, че Кейти е прекалено болна, за да излиза, и че Ейми спи до обяд.
Шугър се прокрадва нагоре по стълбите, към своята стая. Долавя познатия мирис на къщата — тежък и натрапчив, излъчван от старите, кърпени водопроводни тръби, от ронещите се, криво-ляво залепени гипсови украси, мирис на пури, на алкохол и пот, на сапун, лой за свещи и парфюм.
В стаята й я очаква изненада. Вътре има четири огромни дървени сандъка, готови да бъдат напълнени, с подпрени на тях капаци, обковани с гвоздеи. Ракъм наистина е помислил за всичко.
