— Е, как са всички тук? — пита Шугър с въздишка.
— Както обикновено — отвръща Ейми. — Кейти се държи, още не е ритнала камбаната. Аз пък събирам при себе си боклуците, да не ходят по улиците.
— Какви са ви намеренията?
— Намерения ли?
— За тази стая.
— Нейно величество от Долния етаж смята да пипне Дженифър Пиърс.
— Дженифър Пиърс? От заведението на госпожа Уолъс?
— Точно това казах.
Шугър диша дълбоко и копнее да се измъкне. Разговорите с Ейми никога не са били леки, но този става непоносим. Пот избива под бретона й, тя се бори с изкушението да се престори, че й се е завил свят и да слезе долу.
— Е — казва внезапно Ейми, — време ми е да се наглася за собствените си обожатели. Може пък днес и аз да срещна своя принц, а?
И тя се измъква лениво от стаята, бутва Кристофър като кегла и той залита.
Шугър отпуска рамене, както си стои права, и опира уморено длани на единия сандък.
— Знаеш ли, Кристофър — признава тя пред детето, — никак не ми е лесно.
— Да ти помогна, искаш ли — казва той, застава до нея, и веднага хваща единия накован с гвоздеи капак. — Човекът остави чук, а вътре има и пирони.
И той издърпва енергично капака върху съответния сандък, като едва не набожда пръстите на Шугър.
— Да, да… закови ги… моля те — казва тя и отстъпва. Боли я сърцето от собствената й неспособност да го докосне, да го целуне, да поразроши косата му или да го погали по бузата; срамува се, задето се измъква на пръсти от стаята и застава отвън, на площадката — на същото място, където той толкова пъти е оставял ведрото с топла вода за нея.
— Пази си пръстите!
Той започва да блъска доволно с чука — заслушана в шума, тя тръгва надолу по стълбите.
Обзета от колебание, застанала на задния вход на къщата със съмнителна репутация, известна като „Заведението на госпожа Кастауей“, Шугър си дава сама позволение да я напусне завинаги, без да се сбогува. Но нищо не се случва; тя продължава да се колебае. После решава да се насили да си тръгне. Но не успява. Насилието е нещо, което тя е опознала само като обект. Обръща се и тръгва към приемната.
Майка й се е разположила на обичайното си място, посветена на обичайното си занимание — лепи изрезки от вестници с образи на светци в албумите си. Заниманието й не учудва Шугър, но някак я обезкуражава. Ножиците тракат в кокалестите, хищни пръсти на майка й, гърненцето с лепило е готово до нея. Тя е превила гръб, гръбнакът й е сведен над масата като стъбло на увехнало цвете, покритите с ален плат гърди са провиснали и почти докосват малката купчина изрезки — безброй девици с ореоли, сивкави, синкави и розови отпечатъци на гравюри.
— Моята работа край няма — въздъхва тя на себе си, а може думите й да са отправени към влизащата Шугър.
Шугър чувства, че челото й се смръщва от раздразнение. Знае отлично какви усилия полага майка й, за да осигури тази безкрайност; всеки месец се харчи цяло състояние за купуването на книги, списания, гравюри и картички с образи на светци, получавани от всички краища на света. Издателите на религиозни книги от Рим до Пенсилвания вероятно са убедени, че най-набожната християнка на света живее тук, на Силвър Стрийт, в Лондон.
— Такаааа… — мърка нежно госпожа Кастауей и насочва зачервените си очи към поредната Мария Магдалена, изпратена този път от Библейското общество в Мадрид. — Чашата на щастието ти е препълнена, а?
Шугър не обръща внимание на заяждането. Старата жена не може да преодолее склонността си да повтаря едно и също — колко лек е животът за младите, и да изтъква собствената си печална съдба. Ако ще Бог да слезе от небето, да падне на едно коляно пред нея и да й предложи ръката си, тя ще го отхвърли, твърдейки, че това е нищожна компенсация за понесените страдания; ако къщата се запали и Шугър изгори в нея, госпожа Кастауей би казала само, че дъщеря й е привилегирована — толкова много ценни вещи да бъдат пожертвани за нея.
Шугър си поема дълбоко дъх и хвърля поглед към виолончелото на Кейти Лестър, подпряно на празното кресло.
— Кейти като че ли вече не става от леглото — отбелязва тя, повишавайки малко тон, за да надвика шума, който вдига Кристофър на горния етаж.
— Тя слезе вчера, скъпа — отбелязва под нос майка й, и върти ловко ножицата, оформяйки поредната изрезка с формата на човешка фигура.
— И свири чудесно този път, така ми се струва.
— Тя… още ли… работи?
Госпожа Кастауей поставя изрезката върху вече претрупаната страница на албума, търсейки подходящо място за нея. Принципите й, съгласно които подрежда образите на светците, са много сложни — изрезките не бива да се застъпват, освен там, където трябва да се прикрие някаква непълнота в картината… Тази нова разплакана красавица може да се залепи така, че да прикрие липсата на ръка у друга, и тогава ще остане едно съвсем тясно свободно място, което може да се запълни с… къде беше онази от френския календар?
— Мамо, Кейти още ли работи? — повтаря Шугър, този път по-високо.
