Възможността да се храни в хотелите по „Мерилебоун Стрийт“, която й се струваше толкова привлекателна първоначално, не оправда очакванията на Шугър. Като начало, всеки път, когато излезе от къщата, тя се бои, че Уилям ще почука на вратата точно в мига, когато тя сяда да закусва или да обядва. Освен това храната в „Уорик“ и „Олдсуърт“ не е кой знае колко хубава, пък и там няма такива сладкиши, каквито харесва тя, сервират само бисквити от овесено брашно, които изобщо не стават за ядене. Освен това е убедена, че прислужниците в „Уорик“ я гледат странно и си шушукат, докато тя се преструва, че не се интересува от нищо друго, освен от омлета или херингата. А що се отнася до „Олдсуърт“ — Божичко, само като си припомни изражението на онзи келнер, когато му поиска допълнително сметана! Откъде би могла да знае, че само една паднала жена би си поискала допълнително сметана! Не, тя не може да стъпи отново там — никога, освен ако не я съпровожда Уилям…
Какво, в името Божие, го задържа толкова време? Може би е идвал през онзи ден, когато тя отиде в дома на госпожа Кастауей — беше отлагала това посещение много дълго именно от страх да не се размине с него. Може би, заради тези нейни излизания — за да яде или да си купува от близките магазини шоколад, минерална вода и нови чаршафи, са се разминавали вече кой знае колко пъти!
Най-сетне, слава Богу, на шестия ден не идва Уилям, но й идва мензисът. Колкото и досадно нещо да е месечното кръвотечение, настроението на Шугър значително се подобрява — мрачните облаци се вдигат от бъдещето, и тя най-сетне вижда пътя напред.
Това, което трябва да стори, е да подреди така нещата, че за Ракъм да бъде невъзможно да се отърве от нея, и то още преди изобщо да му е минала през ума подобна мисъл. Тя трябва да се вплете в тъканта на живота му като неразделна негова част, така че той да не я възприема като приятна възможност за прекарване на свободното време, а като приятел, да му е скъпа — като сестра. Разбира се, за да си извоюва такова място в живота му, тя трябва да знае всичко, наистина всичко за Уилям Ракъм; трябва да го познава по-добре, отколкото го познава собствената му жена, по-добре, отколкото той сам познава себе си.
Но откъде да започне? Очевидно чакането сред пустотата и тишината в този апартамент не е решение на въпроса; така само изкушава съдбата да се озове отново на улицата. Трябва да действа, и то незабавно!
В призрачната светлина на друг облачен предобед, когато се очаква всеки момент да се разрази предвидената в прогнозите буря, Агнес Ракъм стои на прозореца на спалнята си и примигва усилено. Видението е изчезнало. То ще се върне, но за момента е изчезнало.
Не се е чувствала така, откакто бе дете и й се привиждаше любимата й светица, света Тереза от Авила. Всичко се обърка през онзи ужасен ден, когато лорд Ънуин й каза, че отсега нататък той ще й бъде баща, и че се слага край на всякакви Деви Марии, разпятия, броеници и изповеди. Колко отчаяно се молеше тя тогава за сила, за да може да съхрани вярата си въпреки застрашителното ръмжене на този голям и страшен протестантски вълк! За съжаление, тъй като беше едва десетгодишна, не съумя да се бори като мъченица за вярата си. Всеки опит за съпротива срещу нарежданията на осиновителя й беше изтръгван от корен от новата й гувернантка, която се числеше към лагера на англиканската църква, не можеше да разчита за помощ и на майка си, която бе сякаш омагьосана от злия си втори съпруг. Отчаяните молитви, които Агнес отправяше към Света Тереза — молитвите, които навремето бяха нещо като приятелски разговори, скоро започнаха да звучат като самотния шепот на дете, уплашено от тъмното.
Сега, тринайсет години по-късно, тя има чувството, че е станала отново свидетел на някаква тайнствена намеса на провидението. Сякаш всеки момент може да се случи чудо.
Тя блуждае из горните етажи на семейния си дом, и влиза във всяка стая, освен в Тези, В Които Не Бива Да Влиза Никога. Прислужниците са някъде долу, заети с ежедневната си работа, така че стаите са празни. Агнес влиза във всяка от тях, застава до мъничките прозорчета и оглежда градината на Ракъмови от десетки различни гледни точки. Лети например има много приятен изглед към сляпата уличка зад вилите в Чепстоу. Но видението не се явява отново.
Замислена, Агнес се връща в собствената си стая. И ето че я вижда отново — от собствения си прозорец, ето там, в страничната уличка, само на петдесетина ярда разстояние! Да! Да! Ето я жената в бяло, която стои, сякаш на пост, и се взира право към къщата на Ракъмови през железните решетки! Този път, преди видението отново да се разтопи във въздуха, Агнес започва да маха с ръка.
