— Ти не вярваш в нищо — казва тя, вперила яростно поглед в него през пламъка на свещите. Гласът й става все по-груб с всяка сричка, всяка следа от обичайната му напевност и мелодичност изчезва, докато думите й зазвучават като отвратено ръмжене. — В нищо, освен в Уилям Ракъм. — Тя оголва съвършените си зъби. — Какъв измамник. Какъв глупак.
— Не те разбирам, скъпа — той е прекалено стъписан, за да се ядоса; ако трябва да кажем истината, всъщност е уплашен — този нов неин глас звучи странно и плашещо, когато излиза от устни, наподобяващи розова пъпка — подобен на кучешко ръмжене, той му напомня на пороя от непознати езици, на който внезапно заговорили според библейското предание хората по Петдесетница.
— Разбирай каквото искаш, глупако — тя почти изплюва думите. — Повдига ми се от теб.
Той скача на крака. Храна и посуда се разхвърчават на всички страни. Свещникът се катурва с трясък сред пламъци, разтопен восък и сребърни отблясъци. Уилям изревава уплашено и се хвърля към свещите, гасейки ги с длани.
Когато се успокоява, че няма да загинат сред адски пламъци, Агнес вече се е проснала на пода — но този път не лежи в елегантен припадък, а прилича на раздърпана парцалена кукла, разперила на всички страни омекналите си крайници, с разпилени фусти, като че ли някой опитен стрелец току-що е пронизал с куршум гръбнака й.
Още когато звънецът отеква за първи път на сенчестата веранда пред къщата на Прайъри Клоуз номер двайсет и две, вратата се отваря и Уилям Ракъм бива приет незабавно. За момент той спира зашеметено — не може да разпознае облечената в бяло жена пред себе си; току-що измитата коса на Шугър се спуска на влажни, по-тъмни къдрици по обсипания с дантели корсаж, бузите й, обикновено бледи, са зачервени. Изненадал я е в уханното й неглиже, докато се приготвя, за да бъде хубава за него.
— Влез, влез — настоява тя с умолителен тон, защото дъждът плющи косо в гърба му и нахлува в антрето.
— Крайно време е да престана с тези глупости и да наема кочияш — мърмори той, докато тя го въвежда вътре. — Това е непоносимо… — той трепва изненадано, когато тя посяга забързано да му помогне, ахкайки загрижено, поставя ръце на раменете му и се опитва да свали подгизналото палто.
— Роклята нова ли е? — пита той.
— Да — признава тя и се изчервява още повече. — Купих я с парите, които ми изпрати. — Опитът й да закачи палтото се проваля, тежкото, мокро палто катурва елегантната закачалка. Тя улавя палтото в ръце, а металът изтраква на пода. — Не исках да харча излишни пари — казва тя смутено, повдига високо палтото и го окача за кожената яка на една кука, забита в стената. — Само че старите ми рокли още не са пристигнали…
Ракъм плясва челото си с длан.
— О! Извинявай! — изпъшква той. — Затънал съм до уши в работа.
— Уилям, ръката ти… — тя я взема в своите и я обръща с дланта нагоре. Дланта е обгорена, виждат се излезли съвсем наскоро мехури. — Ооо, колко ужасно… — и тя започва да целува нежно изгорените места с меките си, сухи устни.
— Нищо особено — казва той. — Малка неприятност с един свещник. Но как съм могъл да те оставя така толкова дълго време… Ще наредя да изпратят сандъците още утре. Ако знаеше колко много неща се струпаха…
Палтото му се откъсва от куката и тупва глухо на пода.
— Дявол да го вземе! — избухва той. — Трябваше да ти купя прилична закачалка! Проклетият му евреин каза, че била по-солидна, отколкото изглеждала. Нестабилен боклук! — той ритва падналата закачалка и предизвиква звън от вибриращата мед.
— Няма нищо, няма нищо — успокоява го припряно Шугър, вдига палтото от пода и го понася към дневната. В камината гори огън; тя отдавна е установила, че столът с права облегалка, който стои пред писалището, е много подходящ за сушене на дрехи.
Ракъм върви по петите й, притеснен от мисълта, че това елегантно създание, потънало в бяла коприна, трябва да върши работа, далеч по-подходяща за някоя прислужница, облечена в черна памучна рокля. Колко е очарователна! Иска му се да я притисне към себе си и… и… Ако трябва да бъдем честни, тази вечер не му се иска да прави нищо повече. Дори повече му се иска тя самата да привлече главата му към гърдите си — към облечената си в бяла коприна гръд, и просто да погали нежно косите му.
— Никакъв благодетел не съм аз — въздъхва той, докато тя простира палтото му върху импровизираната сушилка. — Оставям те тук без дрехи в продължение на дни. После нахлувам в дома ти в такъв вид, като че ли току-що са ме извадили от Темза — и веднага започвам да се държа като магаре, ритам мебелите ти…
Шугър се изправя и поглежда Ракъм право в очите за първи път, откакто той влезе. Едва сега тя осъзнава, че нещо не е наред; нещо по-сериозно от нестабилната закачалка или лошото време. Изкривеното му лице, приведената му фигура… Почти й заприличва на онзи Уилям Ракъм, с когото се запозна през онази първа вечер в „Камината“, изгърбен, недоверчив като наскоро бито куче — само че днес желанията, които тя долавя у него, не са толкова ясно определими.
