В продължение на няколко секунди жената в бяло остава напълно неподвижна, но Агнес не спира да маха, поклаща енергично нагоре-надолу ръката си, огъвайки тънката си китка — както се размахва детска дрънкалка. И най-сетне жената в бяло й махва в отговор — жестът е толкова деликатен и колеблив, като че ли никога досега не й се е случвало да маха с ръка на друго човешко същество. Гръмотевица разтърсва облаците. Жената в бяло се стапя между дърветата.
По обяд възбудата на Агнес още не е стихнала; от възторг кръвта пулсира по-силно в слепоочията и китките й. Буйството на природните сили сякаш споделя този възторг; дъждът плющи по прозорците, ветровете фучат в комините, сякаш я подканят да разпери ръце и да се завърти лудо. Но тя знае, че трябва да се владее, да се преструва, че светът днес не се различава по нищо от това, което бе вчера, защото съпругът й е мъж, а ако има нещо, което дразни мъжете, то е щастието в неподправен вид. Така че краката на столовете стържат по пода и чиниите потракват както винаги, когато двамата с Уилям сядат на обичайните си места в трапезарията, и измърморват под нос благодарност за благата, с които Бог ги е дарил. През мокрите отблясъци от бурята прониква много малко дневна светлина, и въпреки че Лети е дръпнала докрай завесите, тя се оказва недостатъчна. Така че в крайна сметка трирък свещник със запалени свещи бива поставен между съпруга и съпругата, осветявайки подчертаната разлика в храната им.
— Имам си ангел-пазител, скъпи — казва Агнес веднага щом прислужниците приключват със сервирането — още преди да е набола с вилицата първата хапка от своето студено гълъбово месо в гнезда от марули и артишок.
— Какво си имаш, скъпа? — Уилям е още по-разсеян от обикновено, потънал е до ушите в работа (както твърди непрекъснато пред всеки, който е склонен да го слуша).
— Ангел-пазител — заявява Агнес, грейнала от щастие.
Уилям вдига поглед от собствената си чиния, препълнена с горещи банички с гълъбово месо и картофени крокети с масло.
— Клара ли имаш предвид? — предполага той. Наистина, няма настроение за изблици на женска закачливост — тъкмо сега, когато трябва да реши по някакъв начин проблема с „Хопсъм & Ко.“
— Не ме разбираш, скъпи — настоява Агнес, привежда се напред, сияеща, напълно забравила за яденето в страстното желание да сподели преживяното. — Имам си истински ангел-пазител. Божествена покровителка. Тя бди над дома ни — над нас — денем и нощем.
Устата на Уилям трепва в гримаса на разочарование, която той мъжествено се опитва да превърне в усмивка. Беше останал с впечатлението, че състоянието на Агнес се е подобрило значително — след катастрофалната сцена в кухнята и двата дни, прекарани в сън след конската доза приспивателно, което й бе дал Кърлоу.
— Е — въздъхва той, — дано само не влезе и не открадне новите прибори.
Настава мълчание, докато Уилям реже баничките и се съсредоточава в задачата да пъха късчетата в уста, без да изцапа брадата си, която междувременно е станала извънредно пищна. Погълнат от това занимание, той не забелязва, че атмосферата в трапезарията е претърпяла някаква промяна — химическа реакция, не по-малко забележителна от тази, в резултат на която от смачканите цветни венчелистчета се извлича гъстото, ароматно масло, което служи за основа на парфюма.
— Мисля си, че тя сигурно идва от Манастира на здравето — продължава Агнес с треперлив гласец, премества встрани чинията с почти непобутнатата храна, стиснала салфетката в бялото си юмруче.
— Какъв е този Манастир на здравето? — Уилям вдига поглед към нея, без да спира да дъвче. Трептящата светлина на новия сребърен свещник (може би е малко прекалено голям за тяхната маса?) разкривява леко образите и очите на жена му изглеждат различни — дясното му се струва малко по-кръгло и блестящо от лявото.
— Нали съм ти разказвала — казва тя, — мястото, където отивам в сънищата си.
— Аз… признавам си, че не бях наясно къде отиваш, когато спиш — казва той, смутено усмихнат.
— Монахините в онзи манастир всъщност са ангели — пояснява Агнес, сякаш се опитва да изясни отдавнашно недоразумение. — Отдавна го подозирах.
— Аги… — казва меко Уилям, но с леко укорителен тон. — Не искаш ли да сменим темата?
— Тя ми махна с ръка — упорства Агнес, разтреперана от възмущение.
— Аз й махнах, и тя ми помаха в отговор!
Уилям оставя рязко ножа и вилицата си и вперва в нея поглед, по бащински строг; търпението му е на изчерпване.
— Твоят ангел пазител има ли криле? — пита той саркастично.
— Разбира се, че има — изсъсква Агнес в отговор. — Ти за каква ме имаш? — Но тя може да прочете съвсем ясно в очите му отговора на въпроса си. — Не ми вярваш, нали, Уилям?
— Не, скъпа — казва той с въздишка. — Не ти вярвам.
Пулсиращата вена на слепоочието й се вижда съвсем ясно — прилича на насекомо, пленено между полупрозрачната кожа и извивката на черепа.
— Ти не вярваш в нищо, нали? — пита тя с нисък, грозен глас, какъвто той никога не е чувал да излиза от устата й.
— Аз… какво искаш да кажеш, скъпа? — заеква той.
