— О… извини ме, скъпа. Да, да, разбира се, че работи — госпожа Кастауей бърка замислено в гърненцето с лепило. — Знаеш ли, колкото повече наближава часът на смъртта й, толкова по-търсена става. Налагало ми се е да отпращам клиенти, можеш ли да си представиш? Дори ужасно високите цени не ги отблъскват — очите й се замъгляват, докато тя мисли за извратеността на този несъвършен свят, обзета от съжаление, че е прекалено стара, за да се възползва и лично от нея. — Хората, които държат санаториуми, биха натрупали богатства, ако само знаеха…
Внезапно чукането от горния етаж спира и настава тишина. Деветнадесет години минаха, откакто госпожа Кастауей и Шугър заживяха заедно в онзи порутен мравуняк, скърцащата отвсякъде съборетина на Чърч Лейн; шест години от онази нощ, когато вятърът виеше през пролуките и госпожа Кастауей (тогава много по-бедно облечена, осветена от трептящия пламък на свещта) дойде на пръсти до леглото на Шугър и й каза, че вече нямало да трепери от студ, дошъл бил един любезен джентълмен, който щял да я стопли. От тази нощ нататък образът на госпожа Кастауей доби кошмарни измерения; човешкото у нея е почти незабележимо. Шугър се опитва да си припомни как изглеждаше тя преди — една не толкова студена, нелишена от доброта майка, митична фигура, наричана просто „мама“, която е оправяла завивките й вечер и не е повтаряла постоянно откъде идат парите, с които живеят. Но през цялото време пред нея е госпожа Кастауей, която разбърква лепилото, вади от време на време четката и размазва капка от гъстата каша по страниците на албума.
— Разбрах… — Шугър полага усилие да не се задави, — разбрах от Ейми, че смяташ да ме замениш с Дженифър Пиърс.
— Теб никой не може да те замени, скъпа — усмихва се старицата. По зъбите й има яркочервени петна.
Шугър прави гримаса на отвращение и се опитва да я прикрие, сбръчквайки нос.
— Доколкото ми е известно, госпожица Пиърс няма слабост към мъжете.
Госпожа Кастауей свива рамене.
— Никой няма слабост към мъжете, скъпа. Но те владеят света и ние трябва да коленичим пред тях, нали?
Ръцете на Шугър започват да сърбят — особено дланите и долната част, до лактите. Тя едва се удържа да не ги разчеше до кръв, но насочва разговора отново към Дженифър Пиърс.
— Тя е добре позната в средите на садистите, мамо. Питам се дали не смяташ да промениш… стила на заведението.
Госпожа Кастауей се навежда над творенията си и побутва рамото на последната Магдалена, така че да се доближи още малко към бедрото на последната светица, докато лепилото още не е засъхнало.
— Всичко на този свят се променя, скъпа — мърмори тя. — Ние с госпожа Уолъс имаме опит… търгуваме на пазара на страстите, и сме длъжни постоянно да търсим някоя незапълнена ниша.
Шугър кръстосва ръце и забива здраво пръсти в плътта си над лактите. „Защо направи това?“ иска да попита тя. „Защо причини това на собствената си дъщеря? Защо?“ Никога не се е осмелявала да зададе този въпрос. Тя отваря уста.
— Защо… как се уговорихте? — пита Шугър. — Как се уговорихте с господин Хънт?
— Хайде, хайде, Шугър — казва госпожа Кастауей с лек укор в гласа. — Ти си млада, целият живот е пред теб. За какво ти е да си измъчваш мозъка с делови въпроси? Остави това на мъжете — и на съсухрените старици като мен.
Лъже ли се, или сълзящите, зачервени очи на старицата наистина я гледат умолително? Проблясък на страх ли беше това? Шугър обаче е прекалено потисната и прекалено раздразнена от сърбежа, за да се опита да разбере нещо повече.
— Трябва да тръгвам, мамо — казва тя.
— Разбира се, разбира се, скъпа. Нищо не те задържа вече тук, нали? Напред и нагоре, рамо до рамо с господин Хънт! — и тя оголва отново оплесканите си с червило зъби в нерадостна прощална усмивка.
След няколко минути, когато вече излиза на Риджънт Стрийт, Шугър смъква ръкавиците си, издърпва ръкавите си до лактите и започва да чеше ожесточено ръцете си, докато кожата й добива цвета на варено цвекло. Единствено опасението, че това може да раздразни Уилям Ракъм, я възпира да се чеше до кръв.
— Да бъде проклет Бог — скимти тя, а елегантно облечените минувачи я заобикалят смутено, — и цялото му ужасно, отблъскващо творение.
Озовала се обратно в апартамента в Мерилебоун, който си е неин, само неин, Шугър напълва ваната и се отпуска, потъвайки почти напълно под покривката от ароматна пяна. Стаичката е изпълнена с влажна пара, която омекотява очертанията и цветовете. Жълтият цвят на стената, обикновено с оттенък на горчица, сега е златист като яйчен жълтък. Дузини мънички букви „Р“ по шишенцата, бурканчетата, и къде ли не другаде, блещукат из ухаещата на лавандула омара.
„Тринайсет“, мисли си тя. „Бях само на тринайсет години“.
Кожата на ръцете й, потопени във водата, щипе и смъди — далеч по-поносимо усещане от сърбежа. Тя държи гъба в едната си ръка и я поднася към лицето си всеки път, когато търкалящите се по бузите й сълзи я загъделичкат по-силно.
