Шугър му обръща гръб и обгръща още по-плътно тялото си с ръце. Уилям държи на нея, това е сигурно. Дори казва, че я обича — наистина, когато го каза, беше пиян, но не и
Опитва се да си придаде смелост, като си припомня какъв огромен брой хора получават заплата от Ракъм. Привикнал е големи суми да изтичат от джоба му всяка седмица; не може да се каже, че единствено издръжката на Шугър е някакво изключително и извънредно перо, обременяващо бюджета му. Тя би трябвало да не се възприема като зависеща от сумите, които той отделя за харчене, а по-скоро като част от огромната схема на приходи и разходи, утвърждавана в продължение на поколения. Необходимо е само да вплете своите няколко бода в общата картина, да стане неразделна част от общата тъкан на гоблена. Вече е отбелязала огромен напредък — като си помисли човек, само преди месец беше най-обикновена проститутка! А след половин година, кой знае…
— Той е празнодумец — обажда се полковник Лийк изпод купчината шалове, — и страхливец. Противна личност.
— Кой? — пита раздразнено Шугър и й се иска да бе така добре увита като него, без, разбира се, да споделя и останалата част от съдбата му.
— Твоят парфюмерист.
— Не е по-лош от повечето мъже — отвръща тя. — И е много по-мил от теб.
— Фукльо — киска се старият заядливец. — Никого не обича той, а само мисълта за собствения си тлъст задник на върха на дървото. Готов е да убие човек, за да се издигне, не виждаш ли? Би те проснал в някоя кална локва и би минал по теб, за да не си изцапа обувките.
— Ти не го познаваш изобщо — повишава тя тон. — Какво ли разбира човек като теб от неговия свят?
Вбесен, полковникът се надига така рязко, че Шугър се уплашва да не падне с главата надолу на пода.
— Не съм бил цял живот портиер в бардак, нещастна пачавро! — хрипти той. — Преживял съм повече неща, отколкото би могла да си представиш!
— Добре де, извинявай — казва тя припряно. — Хайде, пийни си още — и тя му подава бутилката с уиски.
— Пих достатъчно — пъшка той и се наглася в гнездото от завивки.
Шугър хвърля поглед на бутилката. Съдържанието й трепти и блещука в мрака.
— Почти нищо не си пил.
— И толкова ми стига — мърмори старият човек, изпаднал в потиснато настроение след избухването си. — Пийни си ти, да спреш да трепериш.
Шугър си припомня начина, по който той пие — смуче уиски, налапал в беззъбата си уста гърлото на бутилката като стъклен биберон.
— Не, благодаря.
— Избърсах гърлото.
— Уффф! — Шугър неволно се потърсва погнусено.
— Добре, пачавро — хили се той. — В твойта уста нищо мръсно не е влизало.
Тя изпъшква от раздразнение — звукът е почти същия като онзи, който използва, за да имитира екстаз — и отново притиска ръце към гърдите си. Стиснала плътно устни, за да не се чува тракането на зъбите й, тя преброява до двайсет, после, все още ядосана, започва да изрежда на ум месеците на годината. Запозна се с Уилям Ракъм през ноември; сега, през април, вече е негова държанка, има собствено жилище, разполага с достатъчно пари, за да си купува каквото й се прииска. Април, май, юни… Но защо той не е тук, при нея, в колата? Не й трябва да си купува нищо, освен неговата неувяхваща привързаност…
Полковник Лийк започва да хърка шумно. За нея той е отблъскващо въплъщение на всички звуци и миризми, които свързва със Сейнт Джайлс. Не бива никога да се връща отново там — никога! Но какво ще стане, ако Ракъм реши, че му е омръзнала? Само преди три дни, когато дойде при нея (при това след тридневно отсъствие), я люби толкова набързо, че дори не си даде труда да я съблича. („Трябва да бъда при адвоката си след един час“, бе пояснил той. „Ти ми каза, че онзи тип, Гринлинг, ти се струвал съмнителен, и наистина се оказа такъв“). Ами предишния път? В какво странно настроение беше тогава! Когато я попита дали харесва статуетките, които бе избрал, и когато тя си призна, че не харесва лебеда на полицата над камината, той пречупи с усмивка шията на порцелановата птица. Тогава тя се смя заедно с него, но какво, по дяволите, си мислеше, че прави той? Дали това не беше безмълвно разрешение да бъде искрена с него — или бе по-скоро предупреждение, че би извил врата на всяко живо същество, което вече не представлява интерес за него?
Би могло да се очаква, че мисълта за жилището в Мерилебоун, към което пътуват така досадно бавно, ще топли съзнанието й като представа за топло огнище, но тя не си го представя така. Това са мъртви стаи, застинали в очакване на оживени разговори, на любовни сцени, които да им вдъхнат живот. Когато кръстосва из тях сама, заобиколена от мълчание, и няма какво друго да прави, освен да си мие косата и да прелиства напълно безинтересни книги, тя сякаш е заобиколена от невидим ореол от безпокойство. Може да повтаря на висок глас: „Всичко това е мое“, но няма кой да й отговори.
