Доволна, тя се обръща и поглежда на североизток; някъде далеч вали дъжд, в небето се е издигнала дъга. Засенчил очи с ръка, Уилям се взира към нея, както е застанала гърбом. Дългите поли на любовницата му шумолят леко на вятъра, лопатките на гърба й се раздвижват леко под опънатия плат на роклята, когато вдига ръка, за да засенчи и тя лицето си. Внезапно той си припомня чувството, което го обзема, когато обхване гърдите й с ръце, спомня си как острите кости на таза й се забиват в меката плът на отпуснатия му корем, възбуждащото плъзгане на сухите й, белещи се пръсти по члена му. Спомня си как пищно се стели косата й по тялото, когато е гола, тигровите шарки по кожата й, които напомнят схема, по която да се движат пръстите му, когато обхваща кръста или задника й, за да проникне в нея. Копнее да я прегърне, иска му се да можеше да изпъди всички от лавандуловите поля, за да прекара с нея половин час на тревата. Какво му пречеше да я посещава всяка вечер? Кой мъж на място не би се възползвал от възможността да има това прекрасно тяло до себе си колкото е възможно по-често? Да, той си обещава, знае, че трябва да я посещава колкото е възможно по-често занапред — но не и днес; днес го чака толкова много работа!
Шугър се обръща към него. В очите й има сълзи.
Обратният път към Лондон в наетата пощенска кола с четворка коне, е дълъг като престой в чистилище, а облаците, които бяха толкова далеч, когато двамата с Шугър стояха на полето, сега са ги пресрещнали и дъждът барабани по покрива. Колата се движи по-бавно, заради лошото време, и спира по някакви неясни съображения в различни селца по пътя. Кочияшът слиза и изчезва някъде — за две, пет или десет минути.
Когато се върне, започва да оправя сбруята на конете, изтръсква водата от гривите им, проверява дали инвалидната количка на стареца е все още добре закрепена под чергилото на покрива, после започва да върши нещо под колата, в резултат на което се разтърсва цялото купе. Очевидно не е привърженик на излишното бързане.
Вътре в купето, Шугър трепери цялата и стиска зъби, за да не тракат. Облечена е само с лилавата като цвят на лавандула рокля — и нищо друго, няма дори шал. Тъй като знаеше, че ще трябва да бута количката на полковник Лийк цял ден, а и държеше да очарова Уилям, тя реши да се откаже от връхни дрехи — и сега страда от тяхната липса. В никакъв случай не би се притиснала до стареца, за да се стопли — той мирише ужасно, пък и, както не може да се опира на страничната облегалка на инвалидната количка, нищо чудно да се изтърси в скута й.
— При един такъв порой през 1867 година падна мостът край Хауик — ръмжи той в мрака. — Загинаха трима души, без да броим издавения добитък.
Шугър обгръща тялото си с ръце и се взира навън, през калното стъкло, блъскано от вятъра. Природата, толкова пъстра и привлекателна допреди малко, когато тя крачеше редом с Уилям из лавандуловите поля, сега е посивяла — навън се вижда само пустош, стотици квадратни мили, които приличат на внезапно опустял Хайд Парк, без фенерите и развеселените минувачи. Колата се търкаля бавно напред, към загубения в далечината столичен град.
Полковник Лийк се оригва. Студеният въздух се изпълва с неприятния мирис на уиски и ферментирали стомашни сокове.
Пътуването с влак щеше да бъде далеч по-бързо и приятно, а да не споменаваме пък, че щеше да излезе и доста по-евтино (въпреки че Уилям го спомена); но инвалидността на стареца щеше да им създава много проблеми по гарите, а тъй или иначе трябваше да наемат файтон, за да го закарат до гара Чаринг Крос, и още един, когато пристигнеха в Мичъм, така че наемането на пощенска кола за цялото пътуване им се стори по-разумно. Така им се стори.
— Най-много след шест месеца ще те изрита — казва полковник Лийк.
— Не съм искала да чуя мнението ти — сопва се Шугър. (Лукавият стар мръсник насочи стрелата си право в изгарящата я рана на тревогата. Редно бе Уилям Ракъм да седи до нея сега, да разговаря весело с нея, да топли ръцете й в своите — но защо, о, защо той не пожела да се върне с нея?).
Полковникът прочиства алчното си гърло, за да поднови рецитала.
— Фани Грешъм — през 1834-та става любовница на Ансти, корабния магнат, живее в Мейфеър; през 1835-та той я изхвърля; понастоящем обитава килия в затвора Холоуей; Джейн Хъбъл, известна и като „Наташа“ — през 1852-ра става любовница на лорд Финбар, живее в дома му; през 1853-та изваждат трупа й от устието на Темза…
— Спести ми подробностите.
— Никому нищо не бива спестено, никога! — излайва той. — Ето какво научих през дългия си живот, откакто ходя по тази земя.
— Ако можеше да ходиш, старче, щяхме да се качим на влака и досега да сме се върнали в Лондон.
Настава мълчание, докато той осмисля обидата.
— Наслаждавай се на пейзажа, кучко — присмива се той и кима с грозната си глава към прозореца. — Приятно разнообразие, а? Великолепно!
