Котката на Хенри влиза с мека стъпка и прави опит да поведе разговор с него, бутайки крака му с глава. Но той няма какво да й даде, остатъците от месото са се развалили.
— Не можеш ли да почакаш? — мърмори той, но невинното животно го гледа, като че ли той е лишен от разум.
Неговият стомах също се бунтува. Може би ще бъде безопасно, ако наеме някоя много стара прислужница? Но колко стара трябва да бъде всъщност? На петдесет години? Но жената на месаря — която винаги му се усмихва и пази най-хубавите късчета за неговата котка — не е ли към петдесетте? А той нерядко се е питал как ли изглежда тя гола. На седемдесет?
Той свежда очи към огъня, към големите си крака, обути в старателно закърпени чорапи, прилични на корени, покрити със засъхнала кал. Оглежда голите си ръце, скръстени на гърдите. Зърната на собствените му гърди не събуждат у него никакъв чувствен интерес — и все пак представата за същите зрънца плът върху женска гръд може да го накара да омърси тялото си. Ако видеше собствените си гърди да се издуват от нараснали млечни жлези, той би потръпнал от отвращение — но види ли ги на жена, тези полукълба от плът стават невероятно привлекателни. Ако картините от изложбите на Кралската академия — всички онези Марии Магдалени, антични героини и християнски мъченици — все му е едно кои са изобразените жени, стига плътта им да е изложена на показ. Взира се в тях толкова дълго, че другите посетители в галерията сигурно го вземат за познавач — или може би долавят истината, че той всъщност зяпа изобилието от розови гърди и седефенобели бедра? А какво е всъщност това, в което се вторачва? Пласт розова боя! Пласт засъхнала маслена боя, покрита с лак — а той е в състояние да стои пред картината кой знае колко дълго — сякаш само със силата на волята си би накарал ефирната сребриста материя да се хлъзне по бедрото на жената, обзет от желание да я сграбчи, да я скъса, за да открие… какво да открие? Един триъгълник боядисано платно? Заради един триъгълник бездушно платно той е готов да изложи на опасност безсмъртната си душа! Всички тайнства на християнската вяра, енигмите, надхвърлящи човешкия разум, са напълно приемливи, ако човек се позамисли малко, но това…!
Котката няма намерение да проявява повече търпение и започва да мяука, защото знае от опит, че това е сигурен начин да го откъсне от размислите му на теми, които нямат никакво отношение към котешкия й свят. Само след петнайсет минути Хенри е принуден да излезе — облечен, сресан и избръснат, за да търси месо.
Когато се връща, той вече се е овладял донякъде. Движението и свежият въздух са му са се отразили добре; дрехите са се постоплили от допира с тялото му и са се превърнали в част от него, една втора кожа, която той спокойно може да представи на заобикалящия го свят, а не неумела дегизировка. Улиците и къщите в Нотинг Хил са непроменени и по местата си — за да му напомнят, че действителният свят почти няма връзка с изменчивите, нетрайни селения, които вижда в сънищата си. Съприкосновението на краката му с каменните плочи му подейства ободряващо — това е истината, а не някакви си безплътни фантазии. Но най-добре му се отрази това, че видя жената на месаря, и слава Богу, не я пожела. Тя му се усмихна, подаде му обрезките за котката и телешкия език, който купи за себе си, но той не си я представи незабавно как се съблича със сладострастен поглед, разкривайки тяло на богиня. Тя си беше жената на месаря — ни повече, ни по-малко.
— Ето, писано — казва той и хвърля закуската на котката на кухненския под. — А сега ме остави да помисля.
Хенри мисли, докато си приготвя омлет — почти по памет, макар от време на време да хвърля поглед върху един прастар екземпляр на „Нова система за готвене у дома“ от госпожа Ръндел (подарък на Хенри от госпожа Фокс — името „Емелин Фокс“ е написано с избледнели букви и детински почерк на първа страница, а с по-тъмно мастило, с по-уверен почерк над името е добавено: „На моя скъп приятел Хенри Ракъм, Коледа, 1874, от…“). Той пуска щипка от необходимите подправки в цвърчащата локва от разбити яйца, преди те да са се запържили, а после бива погълнат дотолкова от съзерцанието на завъртулките в подписа на младата Емелин, че загаря леко омлета отдолу, преди да успее да го прегъне. Няма значение, става за ядене. Много бедняци в Лондон биха били благодарни да получат и нещо далеч по-неприятно на вкус.
— Работата е проста, писано — пояснява той на животното, докато яде, а то го наблюдава с огромни очи, застанало пред него като чирак на вещица. — Бракосъчетанието между мъж и жена води до възпроизводство. Така си е от хиляди години. То е същото, както когато цветята и другите растения избуяват, щом са добре напоявани. Това е необходим процес, така е дадено от Бога — и това няма нищо общо с трескави, мокри сънища, страст и похот.
Котката на Хенри продължава да го гледа — явно все още не е убедена в правотата му.
