— Мъж като мен, посветил живота си на една мисия, не би трябвало да отделя на възпроизводството на човешкия род нещо повече от някоя мимолетна мисъл — той набожда късче пържено яйце, пъхва го в устата си и започва да дъвче. — Освен това — допълва той, след като е глътнал хапката, — единствената жена, за която бих искал да се оженя, няма желание да се омъжва повторно.
Котката накланя глава на една страна.
— Мяу?
Той въздъхва и хвърля парче омлет пред косматите й лапи.
— Хей! Преподобни!
Думите, макар и извикани, едва се чуват, всмукани и погълнати от тъмните отвори по улицата — зейналите прозорци, мрачните странични улички, изпотрошени капаци, които водят към бездънни ями. Посивял мъж на неопределена възраст, който наблюдава от известно време приближаващия Хенри, се надига от някакъв задимен сутеренен вход като Лазар от гроба си. Мръсните му, възлести пръсти стискат здраво въжето, което служи за перило на стълбата; зачервените му очи, хлътнали под веждите като на вълк, гледат подозрително.
— Търсиш някого май?
— Може и вас да търся — отвръща Хенри и събира смелост да приближи, защото мъжът е мускулест, а и вече е смъкнал сакото си и е останал по риза, така че нищо не би могло да възпре внезапното нападение.
— Но защо ме наричате „преподобни“?
— На такъв мязаш — посивелият мъж застава пред Хенри, отпуснал ръце на хълбоците си, облечени в мръснокафяв панталон. В мрака на сутерена зад него се чува как някакво куче скимти нервно и драска с нокти по камъка и гнилото дърво, без да може да последва господаря си нагоре по стълбата, към земната повърхност.
— Но не съм — отвръща Хенри със съжаление. — Простете настоятелността ми, сър, но вие имате вид на човек, който много е страдал — и всъщност още страда. Ако това не ви прозвучи много натрапчиво, бихте ли ми разказали историята на живота си?
Очите на мъжа се присвиват, така че рошавите му вежди заемат съвсем различна позиция. С едната си широка, мазолеста ръка той приглажда косата си, разрошена от повея, който разнася мръсотия и тежки миризми.
— Афтур да не си? — пита той.
Хенри повтаря на ум непознатата дума, и се опитва да схване значението й, но накрая се вижда принуден да попита:
— Моля?!
— Ми афтур — повтаря мъжът. — От тез, дето пишат книги за бедните хора, дето бедните не могат да ги четат.
— Не, не, нищо подобно — успокоява го припряно Хенри. Това очевидно го издига в очите на събеседника му, защото той отстъпва назад. — Аз съм… просто човек, който знае прекалено малко за живота на бедните хора, както не го познават и всички останали, които не са бедни. Може би вие ще ми кажете какво според вас би трябвало да знам.
Човекът се ухилва, накланя глава на една страна и се почесва по брадичката.
— Пари даваш ли? — пита той.
Хенри стисва зъби, защото знае, че трябва да проявява неотстъпчивост, особено ако смята да става свещеник, когато този въпрос несъмнено ще му бъде задаван постоянно.
— Първо трябва да съм запознат с положението ви.
Човекът отмята глава и започва да се смее.
— Виждаш ли сега? — подема той. — Ето ти го положението на бедняка — при таквиз като вас парите си идват, ако ще да сте мързеливи, и лоши, и какви ли не, пък нашего брата трябва да глади старите гащи, да слага пердета на потрошените прозорци и да пее псалми в църква, за да прибере някое пени!
И той продължава да се смее, отворил толкова широко уста, че се виждат почернелите му кътници.
— Ама вие работа нямате ли? — възразява Хенри.
Човекът става отново сериозен и присвива очи.
— Мож’ и да имам — свива той рамене. — Ами ти?
Хенри е очаквал такава провокация и е решил да не се остави да бъде посрамен.
— Вие ме имате за човек, който никога през живота си не е вършил черна работа — казва той, — и сте напълно прав. Но аз че съм виновен, задето съм роден в моята класа, а същото важи и за вас. Не можем ли въпреки това да си поговорим като мъже?
Другият започва отново да се чеше по брадичката, докато тя почервенява.
— Ама и тебе си те бива, а? — казва той под нос.
— Може и така да е — Хенри се усмихва за първи път, откакто е отворил уста. — А сега ще ми кажете ли това, което искам да знам?
Така започва посвещаването на Хенри — загубата на религиозната му девственост. За първи път той се заема сериозно да върши това, за което е призван.
В продължение на повече от час двамата мъже стоят там, сред мръсотията на Сейнт Джайлс, докато миазмите на квартала се носят към небето, а миризмата на канавките се издига над тях като пара над вряща супа. Край тях от време на време минават мъже, жени и кучета; някои от мъжете правят опит да се включат в разговора, но прошареният мъж ги срязва незабавно.
— Тъкмо съм загрял — признава той под нос пред Хенри, преди да изреве отново към навъртащите се любопитни „да си чакат шибания ред“, ако искат да говорят „с преподобния“.
— Но нали ви казах, не съм свещеник — възразява Хенри всеки път, след като е бил пропъден поредният зяпач.
