А това й напомня, че програмата на този сезон е идеална! Все едно, че някой я е съставял специално за нея! Много малко от ангажиментите й предвиждат да прекарва дълго време в задушни и претъпкани помещения; вместо това през по-голямата част от времето тя е на открито — в градини, паркове, павилиони и по улиците. Дори само свежият въздух е достатъчен, за да я ободрява, а всеки път, когато й се завие свят, тя има възможността да се опре на някоя колона и да се престори, че се наслаждава на гледката. А пък когато всички вдигнат очи към небето, за да се възхищават на фойерверките, никой не забелязва как миниатюрната таблетка изчезва между устните й!
Не й пречат и посещенията на опери и концерти, макар че тогава трябва да прекарва дълги часове на закрито — затова пък може да освободи съзнанието си и да остави мислите си да блуждаят, освен по време на антрактите. Отпуснала се в креслото до съпруга си, тя оставя там тялото си, а духът й отлита високо горе, така че тя наблюдава сама себе си от нивото на полилеите.
(Изгледът оттам е забележителен не само за Агнес. Напоследък тя е поръчала да използват за роклите и ръкавиците й една нова материя, която излъчва леко сияние на слабата светлина. Така че, когато залата в театъра или операта потъне в мрак в очакване на трагедията, която ще се разиграе на сцената, Агнес Ракъм остава видима. Зрителите от балконите могат да видят как тя поднася мъничкия бинокъл към очите си, и са забелязали, че госпожа Ракъм нерядко се насълзява от вълнение — защото в бинокъла има скрито шишенце с ароматични соли, а изпаренията от тях дразнят очите, когато шишенцето е много наблизо).
По този начин Агнес седя от началото до края на Вагнеровия „Лоенгрин“ в Кралската италианска опера, на „Хугеноти“ от Майербер, както и на „Реквием“-а на Верди в „Роял Албърт Хол“, дирижиран лично от самия синьор Верди, който имаше обезпокоително чуждестранен вид. Всички я видяха и на представлението на „Хамлет“ в театър „Лайсиъм“ със самия господин Хенри Ървинг в главната роля, въпреки че на нея й се понрави много повече едноактната подгряваща пиеса, „Риба на сухо“ от госпожа Комптън — но Агнес не би направила вече грешката да сподели това с когото и да било. В името на разнообразието, а и за да набере повече теми за разговор, Агнес отиде да види и другата постановка на „Хамлет“, на синьор Салвани, в „Тиътър Роял“, изцяло на италиански — и реши за себе си, че тя й осигури далеч по-приятно прекарване на вечерта — особено заради дуелите, които бяха далеч по-енергични, а и Офелия имаше подчертано вулгарен вид, поради което заслужаваше да умре много повече от английския й вариант. (Агнес още изтръпва, когато си спомни как преди години, по време на посещение в една художествена галерия, застана неочаквано пред онази ужасна картина — „Офелия“ на Милей; помни с какъв потрес видя образа на невинно младо момиче на нейната възраст, което дори приличаше на нея — за щастие поне не беше русо — удавено, мъртво, да се носи по водата с отворени очи, а цяла тълпа мъже се бутаха наоколо и коментираха колко добре била „изпълнена“ картината).
Сама в стаята си, Агнес се прекръства, после се озърта плахо, да не би все пак някой да я е видял какво прави.
— Клара? — пита тя за всеки случай, но Клара още я няма, сигурно клюкарства някъде с Шинийд, камериерката на госпожа Максуел, или си е намерила някакво друго занимание през свободния следобед.
„Трябва да се поогледам за камериерка, която да ми е по-близка духом“, казва си внезапно Агнес. „Наистина, когато се опитах да й обясня значението на Психо, тя нямаше и най-смътна представа за какво говоря“.
(За сведение на нещастниците, пропуснали въпросната атракция — Агнес си припомня премиерното представяне на „Психо“ в „Лайсиъм“ — „Психо“ е механична фигура с размерите на дете, която, за да цитираме програмата, „танцува и изпълнява номера без външна помощ, без конци и кукловоди“).
За Агнес Психо е върхът на театралния сезон досега. Тя всъщност бе толкова дълбоко развълнувана от представлението, че не обърна никакво внимание на разочарованото мърморене на Бодли и Ашуел, които седяха някъде отляво на съпруга й. Беше напълно убедена, че Психо се движи независимо от господина, който стоеше близо до него на сцената, и че някаква незнайна сила, дошла от Отвъдното, му вдъхва живот. Номерата, които куклата изпълняваше със своите безшумно движещи се крайници, сами по себе си нямаха никакво значение за нея; тя бе като наелектризирана от убеждението, че този дребен, механично задвижван човек е
