Сега Агнес стои на прозореца, стиснала носната си кърпичка в юмрук, и оглежда градината с надеждата, че ще зърне някъде своя ангел-хранител. Шиърс й маха с ръка, застанал край лехите с хортензии. Агнес му се усмихва и свежда очи към стиснатия си юмрук. Разтваря пръсти и колосаната кърпичка разцъфва на дланта й като цвят, напълно невредима. О, да можеше да бъде и тя като нея!
Напоследък Агнес размишлява много за Смъртта и Възкресението. Странни теми за размисъл насред светското оживление, но какво да се прави — очевидно тя има склонност към философски размишления. Може да се държи жизнерадостно и да очарова гостите с пеенето си, но какво всъщност е по-важно в този живот от мисълта за това, което става с тялото ти след смъртта?
Не споменавайте това дори шепнешком, но Агнес всъщност изпитва съмнения по отношение на Рая — такъв, какъвто го представя традиционната религия. Тя не изпитва желание да се озове в някакви послесмъртни селения, обитавани от духове. Иска да се събуди отново, от плът и кръв, в Манастира на здравето, готова да започне един по-добър живот от предишния. Почти всяка нощ тя сънува един и същи сън, и в него прекрачва обвитите с бръшлян порти на манастира — тогава тя вече не е Агнес Ракъм от Чепстоу в Нотинг Хил, но не е и призрак.
Колко хубаво би било да можеше да си поговори за тези неща с брата на мъжа си, с Хенри. В няколко от спиритическите брошури, скрити под леглото й, се споменава някакъв „Рай на Земята“. В библейските писания се съдържало обещанието (така твърдят поне авторите на въпросните брошури), че праведниците ще получат един ден възкресените си тела обратно… Несъмнено Хенри би могъл да й каже много нови неща, след като познава толкова добре Библията и други мистични произведения? (Освен това той й се нрави. Не прилича на повечето й познати, изповядващи англиканската религия; около него витае някаква неопределима католическа атмосфера. Напомня мъничко на някой светец или мъченик. Веднъж Уилям й каза, че Хенри още не е пожелал да бъде ръкоположен за свещеник, защото счита, че духът му още не е достатъчно пречистен и извисен, но според Агнес това са глупости, а истинската причина е, че англиканското вероизповедание не е достатъчно чисто и извисено за Хенри).
— Хенри поканен ли е? — пита тя Уилям всеки път, когато отиват на някакъв прием.
— Не — отговаря обикновено Уилям, или „Проклет да съм, ако знам“, или „И да беше, надали би дошъл“. И наистина Хенри Ракъм не се появява на нито едно от тези места.
— Ами тук? — настоява Агнес, когато посещават театрални и оперни салони. — Тук може да дойде всеки.
— Хенри ненавижда операта — отбелязва под нос Уилям, кисел, защото светските задължения отнемат от ценното му време. Или:
— Хенри не одобрява кълченията на актьорите. Честно казано, не мога да го виня за това.
— Поизправи глава, Уилям, скъпи — ето я и госпожа Абърнети.
Решена да гледа оптимистично на нещата, Агнес си поема дълбоко дъх, притиска скритото в бинокъла шишенце с ароматни соли към гърдите си и се отправя през грейналото в светлини фоайе, за да заеме мястото си сред… е, ако не сред най-видните десет хиляди, то сред най-видните двайсет хиляди в страната.
Колкото и да се надява Агнес, че някой път, на някое светско събиране, ще обърне глава и ще види Хенри Ракъм, упътил се към нея, желанието й не се сбъдва. Но има някой, който я следва вярно навсякъде, само че тя не знае това — има някой, който се блъска в тълпите, за да се озове по-близо до нея, има един човек, който не се побоява от лошото време, за да посети театъра, в който същата вечер е и Агнес, има някой, който плаща луди пари, за да седи близо до нея и да я наблюдава, потънала в меко сияние, на приглушената светлина в залата.
Това е първият сезон на Шугър.
Тя, разбира се, не участва официално в него — не и така, както участват хората от Доброто общество. Но въпреки това участва, доколкото го позволяват възможностите й, дотам, докъдето парите могат да й осигурят достъп. Има прагове, които могат да бъдат прекрачени само от малцина избраници, дарените с благороднически ореол притежатели на покани от госпожа Еди-коя си или от баронеса Не-знам-си-коя. Когато Ракъмови прекрачат някой от тези прагове, Шугър не може да ги проследи. Но когато посещават не толкова елитно събиране, като някое градинско увеселение на открито например, където винаги се събира огромна тълпа бърборещи хора, Шугър задължително се навърта някъде наоколо, попива атмосферата, описва широки кръгове из тълпата, както носените от водата тресчици се влачат в дирята на лодката.
