Не че на някои от местата, които посещава, вървейки по петите на Ракъмови, цари кой знае какво оживление. Пиесите и концертите понякога й се струват въздлъжки, особено когато изпълненията са на италиански, а седалките — твърди. Задникът й неведнъж изтръпва по време на маратонските актьорски изстъпления на разни Хамлетовци и Малволиовци с внушителни бакенбарди, или докато слуша героичните трели на солидни дами с огромни бюстове. Но дори задникът й да изтръпне, вниманието й не отслабва и тя не изпуска от поглед семейство Ракъм, което обикновено е някъде наблизо.
Най-често проявяваното от Уилям чувство по време на по-продължителните спектакли е отегчението; той чете програмата, едва успява да потисне прозявките си, погледът му се рее, прескачайки от хората наоколо чак до полилеите, провисени от потона. Нерядко очите му попадат и върху Шугър, но той не я разпознава в полумрака, с тази прибрана под шапката коса и в безличната й рокля сред толкова много елегантни тоалети. Понякога дреме, но най-често нервничи в очакване на края на сезона.
За разлика от него Агнес обръща голямо внимание на всеки миг от публичните си появи, поднася редовно бинокъла към очите си, усмихва се, когато е необходимо, и ръкопляска с нервното ожесточение на котка, която си чеше бълхите. През останалото време седи напълно неподвижна, а лицето й сияе, спокойно и загадъчно — такива са лицата на статуите, представляващи светици в молитвен екстаз. Дали се наслаждава на спектакъла? Как би могла да прецени Шугър? Удоволствието е нещо вътрешно — най-лесно поддаващото се на симулиране чувство на света.
Но удоволствието, което изпитва самата Шугър, е искрено. Не може да не е така, защото никой не я следи, а тя въпреки това се наслаждава.
Най-ценното й откритие през този неин първи сезон е хубавата музика. През целия си живот е била безразлична или дори враждебно настроена към музиката. За нея музиката винаги е била непоправимо осквернена от бедност, религия, пиянство или болести — досадното, хленчещо припяване на просяците; скърцането на латерните, чиито ръчки се въртят от маймунки, пиянските балади, изпълнявани от размахващите халби посетители на „Камината“, престорено набожният звън на черковните камбани. Що се отнася до изпълненията на Кейти Лестър на челото през годините, прекарани при госпожа Кастауей, тя едва сега осъзнава колко ги е ненавиждала. „Прекрасно, Кейти“, казваше тя обикновено, когато момичето приключеше поредната мрачна пиеса. А всъщност й се искаше да каже: „Много се радвам, че си тук, при нас, а не горе с някой мъж, но не можеш ли да спреш да скрибуцаш по тези проклети черва?“
През този свой първи сезон Шугър чува за първи път музиката — така, както никога не я е чувала досега. Величествена, възвисяваща, вдъхновяваща музика, изпълнявана от големи ансамбли на блестящи инструменти, повечето от които тя дори не е в състояние да назове по име. Музиката, извадена от рамката на отчаянието, което цареше при госпожа Кастауей, от уличната мизерия — музика, изпълнявана, за да достави радост и с никаква друга цел, така, както би трябвало да бъде. Дори виолончелите изглеждат внушителни, когато на тях не свири Кейти Лестър; вместо един очукан стар инструмент, прогорял тук-там от въглени, отхвръкнали от камината, в оркестъра има цели осем, сияещи с богат, наситен блясък, и лъковете се плъзгат по струните им точно и уверено. Колко странно й се струва да вижда цял ред мъже — не, всъщност цял оркестър, състоящ се от мъже, заети да вършат нещо, което е не просто невинно, но и… възвишено. В момента тези хора не мислят за нищо друго, освен за музиката, която изпълняват. Възможно ли е това? Толкова много мъже на едно място и от това да не произлезе нищо лошо? Тя ги наблюдава как нежно докосват инструментите си, как прелистват припряно страниците на партитурите в кратките паузи, преди да започнат отново да свирят, а през цялото време, непрекъснато, великолепните звуци се носят нагоре и навсякъде наоколо.
„Браво!“ крещи Шугър заедно с всички останали, когато изпълнението приключи. Вълнението й е толкова силно, че тя напълно забравя защо е тук; застанала сред ликуващата тълпа на балкона, където местата струват пет шилинга, тя ръкопляска и се взира възторжено в изпълнителите на сцената, а не в Уилям и Агнес на техните скъпи места на партера, точно под нея.
