Хенри продължава да разпитва за публичните домове, и научава от нея, че те са „най-различни“. Някои са „като затвор, сър, същински затвор“, където разни грубияни и дърти вещици тормозят момичетата, „държат ги полуголи и полугладни“. Други пък са собственост на „важни хора“ и момичетата „се надигат от леглата само ако ги търсят крале и епископи“ — на Хенри му се налага да обмисли по-сериозно последното изявление. Едно нещо му става ясно; точните разделения, съществуващи в книгите, нямат кой знае каква стойност в действителния свят. При публичните домове явно също съществува йерархия, но те не се делят на категории, по-скоро всеки е различен, различна е и всяка отделна проститутка, и подвижността, с която преминават от една в друга категория, е удивителна.
Той научава доста неща и за Каролайн през откупените за два шилинга двайсет минути. За негов ужас тя говори за своята изгубена добродетел единствено с презрение. Добродетелта не може да ти плати наема, казва тя с насмешка; ако хората, които държат толкова на добродетелта на една жена, са готови да я подслонят, хранят и обличат, вместо просто да наблюдават мъчителните й усилия за оцеляване, тя сигурно би съхранила добродетелта си доста по-дълго време.
Ами Раят? Какво е мнението на Каролайн за царството небесно? Е, тя знае отлично, че няма да се озове там, но пък не вярва да отиде и в Ада, който е „само за истински лоши хора“. За Господ и за Иисус Христос няма мнение, но за сатаната смята, че „върши работа“, когато трябва да бъдат наказани „лошите“, и искрено се надява, че лошите хора, с които се е сблъсквала самата тя, и най-вече собственикът на една шивашка работилница, ще бъдат подложени на страшни мъчения след смъртта си. Но от друга страна, Каролайн подозира, че пак ще успеят да се измъкнат по някакъв начин.
— Мислила ли си някога да се върнеш у дома? — пита Хенри, защото, уморена от много говорене, тя отново забравя да прикрива северняшкия си акцент.
— И къде според вас е това „у дома“? — сопва се тя.
— Някъде в Йоркшир според мен — отвръща Хенри меко.
— Били ли сте в Йоркшир?
— Гостувал съм на приятели.
Леглото скръцва, когато тя става от него. Той преценява по нетърпеливата й въздишка, че по нейна преценка двайсетте му минути са изтекли.
— Там си имат достатъчно уличници според мен — казва тя с горчивина.
На раздяла и двамата изпитват известна неловкост; и двамата съзнават, че Хенри е прекрачил някаква граница, че й е причинил болка. Когато си тръгва, той с ужас забелязва мъката, която е легнала като сянка на лицето й — действително, той дойде тук с надеждата да й вдъхне страх Божи, но мисълта, че е станал причина тя да страда от носталгия, му се струва непоносима. Тя е жизнерадостна по природа — това му е ясно; колко ужасно постъпи той, като пропъди усмивката от лицето й! Тя от своя страна се чуди как да се раздели с него. Горкият дръвник! Ако го целуне, това би нарушило уговорката им. Но да затвори вратата на стаята пред сериозното му, смръщено лице би било страшно грубо.
— Да вървим, сър, ще ви изпратя до долу — казва тя с по-мек тон.
След минута Хенри Ракъм се озовава отново на уличката, вперил поглед в къщата, която току-що е напуснал, към прозореца на горния етаж, през чието мръсно стъкло е гледал със собствените си очи. Тежко бреме е паднало от плещите му, толкова тежко, че мисълта за спасението от него предизвиква у Хенри леко главозамайване. Иисус стои редом с него тук, в мръсната уличка, Господ Бог го гледа от небесата.
Какво облекчение го обзема! Ако не беше мръсотията, би коленичил още тук, за да каже своята благодарствена молитва. Защото тя — тази жена, тази Каролайн — докосна ръката му на раздяла, и го погледна в лицето, а той изобщо не бе обзет от похотливи желания — нито към нея, нито към която и да било от посестримите й. Обичта, която изпита към нея, когато отвърна на усмивката й, бе същата обич, с която се обръща към всеки човек, озовал се в опасност, бил той мъж, жена или дете; тя беше просто една нещастница, несъзнаваща, че пред нозете й се е разтворила пропаст.
Сега вече няма никакви пречки за това, което трябва да се случи между него и всички посестрими на Каролайн в целия този огромен град. Нека другите мъже се стремят към телата им — той и госпожа Фокс ще се стремят да спечелят душите им!
— Прости ми, отче, защото съгреших.
С тези думи, произнесени с детинска припряност, Агнес Ракъм се връща отново в онова тяло, което седеше тук преди тринайсет години. Тя свива несъзнателно рамене, сякаш да отрече няколкото сантиметра, с които е израснала, за да може пред очите й да стои същата част от решетката на изповедалнята, в която се е взирала като дете. Решетката е същата, до последната, ясно запечатана в паметта й подробност — дървените летвички не са нито по-захабени, нито по-лъснати; завеската от избродирана със златни нишки тъкан е все толкова изнищена — нито повече, нито по-малко.
— Колко време е минало от последната ти изповед?
