Затова и Хенри стои сега насред Чърч Лейн в Сейнт Джайлс. Вече е успял да раздаде съдържанието на кошницата с храна на уличните хлапета (наистина гладни хлапета — или поне той се стреми да се убеди в това), успял е и няколко пъти да нагази в мръсотията. Отхвърли предложението на един хилав мъж, който приличаше в лицето на пор, да му почисти обувките. Вместо това клекна насред улицата и сам свърши тази работа; опитвайки се, докато чистеше, да въвлече подобния на пор мъж в разговор на религиозни теми. (Но не успя; човекът изсумтя удивено и му обърна гръб). Няколко души вече му подвикнаха „Ей, преподобни!“, но се скриваха с кикот в тъмните входове или зад прозорците веднага, щом той се обърнеше. Засега обаче никой не се е опитал да го нападне или да го обере. Той може да се опре дори на нещо толкова дребно по своя път към призванието си.
И тъй, Хенри чака на ъгъла на Чърч Лейн и Артър Стрийт. Дъждът е спрял, слънцето напича, а той се взира с присвити очи в минувачите. За сравнително краткото време, откакто е тук, са го заговорили четири проститутки — или по-скоро четири жени, които той счита за проститутки. Предложиха му съответно: китки кресон, да го упътят, сенчесто местенце, където да си почине, и „най-облекчаващата прегръдка в цял Лондон“. На което той отговори респективно: „Не, благодаря“, „Не, благодаря“, „Не, благодаря“ и „Не, благодаря, Бог да ти е на помощ“. Хенри чака жената в кафеникавата рокля. Едва след като изкупи прегрешението си към нея, може да се заеме с останалите.
Най-сетне се появява и тя, но изглежда толкова различна, че ако сърцевидното й личице не се бе запечатало така ясно в съзнанието й, той би и оставил да го подмине. Дори сега той се привежда напред и се взира в нея, за да се убеди, че става дума за едно и също лице. Разбирате ли, работата е там, че тя е облечена по друг начин, и този феномен го смущава, защото в мислите му тя вече се е превърнала в символичен образ с точно определен външен вид, като картина, окачена в църква. Тъй или иначе, ако изключим протритата синя рокля и розовия шал, това е тя, идва към него, пристъпвайки внимателно по мръсната улица, както преди. Хенри прочиства гърлото си.
Жената (да, не би могъл да не разпознае това симпатично вирнато носле!) не го забелязва или се преструва, че него забелязва — поне до мига, когато е толкова близо до него, че почти го докосва. Но тогава тя накланя глава встрани, удостоява го с поглед, и се усмихва широко.
— Живо-здраво, сър — казва тя. — Още въпроси ли има?
— Да — отговаря той твърдо. — Ако си съгласна да отговаряш.
— За два шилинга съм съгласна кажи-речи на всичко, сър — казва тя закачливо. — Е, поне на всичко, което бихте поискали вие.
Той стисва здраво челюсти. Какво намеква тя, че той не е толкова мъжествен в сравнение с мъжете, с които обикновено си има работа? Или просто че не е толкова развратен? И защо сега говори с толкова подчертан акцент на лондончанка? Миналия път гласът й звучеше като на хората от северните графства…
Тя подръпва ръкава му с приятелски укор, вече запозната със склонността му да се отплесва и решена да не допусне това да стане сега.
— Хайде тоз път да не го правим на улицата — предлага тя. — Знам едно тихо място, където можем да си поговорим.
— Така да бъде — отвръща Хенри незабавно. Сега е неин ред да се учуди. По лицето й преминава странно изражение — наполовина покровителствено, наполовина уплашено — но това е само за миг.
— Решено, значи — казва тя.
Той тръгва редом с нея. Тя го води и постоянно се озърта, като че ли води куче, на което не може много да се разчита, че ще я следва. За глупак ли го взема? Всъщност би трябвало да му е все едно какво си мисли тя. Важното е, че Бог вижда истинската причина той да приеме поканата й.
— Не е кой знае какво — отбелязва тя, посочвайки му една къща в джорджиански стил с рушаща се фасада. Първото впечатление на Хенри е, че фасадата има вида и цвета на свинска кожа; мазилката се лющи на мехури, тук-там се вижда и плесен. Но преди той да е успял да я огледа по-внимателно, тя вече го е повела през двора, пълен с оскубани кокоши пера, и го въвежда през вратата в едно мрачно антре. Той, Хенри Ракъм, може би бъдещ свещеник на тази енория, е прекрачил прага на дом, обитаван от проститутки.
На пода има ориенталски килими, но те са протрити, дъските скърцат тихо под стъпките му. Едната стена на коридора е хлътнала, а другата — издута. Раираните тапети са набръчкани като зле подбрани дрехи, по тях има окачени някакви картини в рамки, но стъклата са запотени и не се вижда нищо. От вътрешността на къщата се долавя миризма на нещо влажно и застояло, което напомня на… напомня на какви ли не неща, които Хенри Ракъм не е познал досега.
