—
Агнес Ракъм излиза със своята плъзгаща се походка от изповедалнята. Чувства се по-лека от въздуха. Тя избързва и сяда на една от скамейките в дъното. За днешното си тайно посещение в църквата тя е сложила шапка с воалетка и обикновена тъмносива рокля — този тоалет със сигурност се различава много от онези, които носи на светските събирания, но пък тук, в църквата „Света Тереза“ в Крикълууд, тя съвсем не желае да прави впечатление някому. Задните редове на скамейките, далеч от местата, където обикновено седят редовните посетители, далеч от олтара и свещниците около него, са потънали в мрак. Всъщност тук е толкова тъмно, че когато се промушва между редиците, Агнес едва не се препъва в една молитвена възглавничка, която не е била поставена обратно на мястото си. Високо над главата й се издига наскоро боядисаният в синьо таван, но златните звезди, с които е изпъстрен, не хвърлят никаква светлина.
Сега Агнес е доволна — седи в мрака, лицето й е скрито в сянката на надвисналия над нея корниз. Службата ще започне всеки момент; отец Сканлън излезе от изповедалнята и се упъти към амвона. Той сваля лилавото расо от раменете си, подава го на един от клисарите, и навлича друго. Изобщо не се е променил! Най-важната му отличителна черта — брадавицата на челото — си е все толкова голяма.
Тя следи с увлечение подготовката за литургията. Иска й се да можеше да вземе участие, но съзнава, че не бива. Това, че тя не познава никого от присъстващите, не означава, че никой от тях не би я разпознал (в края на краищата, тя е съпруга на Уилям Ракъм, на
—
—
После, когато църквата се опразва, Агнес се осмелява да излезе на светло, за да остане за малко насаме с религиозната украса на своето детство. Минава край скамейките, където сядаше обикновено с майка си. Въпреки че днес тук седяха други хора, тя все още може да ги разпознае по драскотините и шарките на дървото. Постоянните декорации са си по местата, нова е само една мозайка в абсидата, на която е изобразено възшествието на Дева Мария на небесния престол, но цветовете й са много ярки, а и носът на Светата Дева не е добре изпълнен. Затова пък Възнесението точно зад олтара е непроменено, което й въздейства успокояващо — Светата Дева все така отлита от пухкавите ръчички на грозноватите херувими, които се вият на ята в краката й.
Агнес се пита още колко време ще й е необходимо, за да обърне публично гръб на англиканската църква и да си осигури запазено място тук, близо до олтара. Надява се да не е много дълго. Проблемът е, че тя не знае към кого да се обърне, колко ще струва запазеното място, и дали се плаща седмично — или може би годишно? Уилям го бива за такива неща, но тя не смее да му се довери.
Но първо има да се свършат по-важни неща; трябва да стори нещо, та да скъси времето, през което майка й ще се терзае в чистилището. Дали някой се е молил за Вайълет Ънуин от мига на смъртта й досега? Надали. Ако се съди по погребението й, на което присъстваха само приятелите на лорд Ънуин, на покойната не й бяха останали приятели католици.
Агнес винаги е била убедена, че майка й ще прекара дълго време в чистилището, най-вече за наказание, задето се е омъжила за лорд Ънуин; и после, защото му позволи да отнеме вярата на дъщеря й и на нея самата. Наистина се налага сериозна намеса.
Агнес отваря чантичката си на светлината на олтарните свещи и изважда изпод пудриерите, шишенцата с ароматни соли и копчетата, една много измачкана и протрита молитвена картичка. От едната страна има отпечатана гравюра с изображение на Иисус Христос, а от другата — молитва за индулгенция, която гарантира намаляване на дни, седмици и дори месеци от посмъртната присъда. Агнес прочита инструкциите. Надява се предвид обстоятелствата Господ да си затвори очите пред неизпълненото изискване да е получила Свето причастие; всички други изисквания са изпълнени; изповядала се е; застанала е пред разпятието, и знае наизуст „Отче Наш“, „Аве Мария“, както и „Слава на Всевишния“. Започва да чете бавно и отчетливо молитвите, а после прочита и молитвата от обратната страна на картичката.
