— Горе въздухът е по-свеж — казва жената до него, очевидно притеснена, че той ще се откаже и ще си тръгне. Ако само знаеше убеждението му, че сблъсъкът с тази мизерия е полезен за него! Неведнъж Хенри е молил госпожа Фокс да му опише как изглежда отвътре един такъв дом със съмнителна репутация, но въпреки нейната откровеност, по този въпрос той съхрани розовия оттенък на представите си за някакви вакханалии. Нито здравият разум, нито съвестното изучаване на статистически изследвания, нито думите на госпожа Фокс — нищо не успя да пропъди от мислите му фантазиите, в които виждаше публичния дом като пищно обзаведено хранилище на плътски наслади. Сега, отрезвен от мириса на истината, той влиза в приемната; жалко помещение, обзаведено с тъмни, разнебитени мебели. Тук–там се виждат украшения от пожълтял порцелан и военни отличия. Стаята е осветена с газени лампи, въпреки че слънчевите лъчи се опитват да проникнат през дебелите завеси с цвят на бекон.
Точно пред стълбите, които водят нагоре, седи някакъв съсипан старец на инвалидна количка, почти незабележим под купчините шалове и плетени завивки.
— Седем пенса за ползване на стаята — казва той под нос, без да се обръща конкретно към някого. Хенри трепва, проститутката примигва и отправя смутен поглед към него, сякаш не е предполагала, че той може да е толкова неопитен, та да мисли, че тя притежава собствена стая.
— Само седем пенса, сър — шепне тя. — За човек като вас…
Още докато Хенри бърка за монети в джоба си, той бива озарен от прозрение: тази жена осигурява услуги за бедните. Не е предвидено да бъде ползвана от хора като него; най-вероятно нито един джентълмен от неговата класа не е прекрачвал прага на тази рушаща се, вмирисана дупка. Дори само дрехите на гърба му струват повече от обзавеждането на цялата стая — мебели, украшения, медали и всичко останало, взето заедно.
— Нямам седем пенса, ето ви един шилинг — мърмори той смутено, докато подава монетата. Разкривените пръсти на стареца се сключват около монетата, един вълнен пласт шалове се смъква от лицето му, разкривайки подут червен нос, бузи, осеяни с червени жилчици, и противна беззъба уста.
— Ресто не очаквай — хрипти старецът и се оригва. Наоколо замирисва на алкохол и вкиснала храна, той завърта инвалидната количка и се оттегля встрани, позволявайки на Хенри и проститутката да минат край него.
— Така — започва Хенри, след като си поема дълбоко дъх, докато двамата тръгват нагоре по стълбите. — Как се казваш?
— Каролайн, сър — отвръща тя. — Внимавайте къде стъпвате, сър. По тези дъски стърчат пирони, та е опасно.
Двата шилинга осигуряват на Хенри двайсет минути. Каролайн седи на крайчеца на леглото си. Обещала е тържествено на Хенри да не си прави лоши шеги. Хенри стои прав, опрял се на отворения прозорец. Почти не поглежда към Каролайн, докато задава въпросите си; като че ли се обръща към почернелите от сажди покриви или към задръстената от боклуци Чърч Лейн. От време на време се обръща към нея по за половин секунда, и тя му се усмихва. Той отвръща на усмивката й от учтивост. Тя си мисли, че усмивката му е неочаквано мила. Той си мисли, че леглото й прилича на ясли, застлани с парцали.
През тези двайсет минути Хенри научава доста неща за различните видове проститутки, както и за населяваните от тях райони. Каролайн е „уличница“ — живее под наем в стая, за чието ползване тя (или за предпочитане клиентът) плаща при всяко влизане. Тя го уверява, че жалкият и мрачен вид на тази къща се дължи единствено на „стиснатостта“ на съдържателката, госпожа Лийк, и че имало други подобни къщи, чиито собственици ги поддържали „съвсем прилично“. Дори самата тя знаела за една такава къща, чиято собственица била майка на едно от момичетата, които предлагали услугите си там. Къщата била „като същински дворец, сър“ — въпреки че Каролайн никога не е стъпвала там, а така погледнато, не е стъпвала и в дворец; но тя е убедена, че това е така, защото същата жена навремето държала заведения на Чърч Лейн, само през три входа оттук — там сега живеели лоши хора, но когато госпожа Кастауей държала къщата, тя била толкова чиста, че можело да се храниш направо от пода. А дъщеря й вече била станала държанка на някакъв богаташ, но дори когато живеела тук, била като принцеса — не че Каролайн някога е виждала истинска принцеса, но пък е виждала картинки, и това момиче, Шугър изглеждало като принцесите от картинките. Така че, сам виждате какво може да се направи, когато хората проявяват интерес към работата си. Да вземем например спалнята на Каролайн — тя сама знае, че няма причини да се гордее с нея. „Ама ако вие бяхте на мойто място, сър, да работите тук, а долу да се разпорежда онзи, и цялата къща да мирише толкова лошо, ще ви се иска ли да лъскате таблите на леглото и да сложите някъде ваза с букетче цветя? Не ми се вярва“.
