Сърцето на Агнес се блъска в гръдния й кош (пред който в представите й вече не се издига женска гръд), когато тези думи проникват през решетката; блъска се не защото тя се бои от въпросите или от отговорите, които трябва да даде, а защото тя се надява искрено гласът от другата страна да е същият, който я укоряваше и й прощаваше навремето. Същият ли е? Дали е същият? Трудно й е да прецени само по осем произнесени думи.
— Тринайсет години, отче — произнася тя шепнешком. Сензационно признание!
— Защо не си се изповядвала толкова дълго, дъще?
Ухото й почти докосва преградата, но въпреки това тя не може да бъде сигурна дали разпознава гласа.
— Бях много млада, отче — пояснява тя и сега устните й почти докосват решетката, — и баща ми… искам да кажа, моят баща… не вие, отче… и не моят Небесен отец… и не моят…
— Да, да — гласът я подтиква малко раздразнено да продължи, и едва сега Агнес може да бъде сигурна — това е
— Вторият ми баща настоя да се прехвърлим към англиканското вероизповедание — обобщава тя развълнувано.
— Да не би вторият ти баща да е починал? — пита отец Сканлън.
— Не, отче, той е в чужбина. Но аз съм вече голяма жена, достатъчно възрастна, за да направя сама избора си.
— Много добре, дете мое. Помниш ли с какви думи започва изповедта?
— О, да, отче — възкликва Агнес, малко разочарована задето свещеникът очевидно не споделя убеждението й, че изминалите години са само един кратък миг. Тя едва се удържа да не започне
— Изповядвам се пред Всемогъщия Бог, пред Благословената Дева Мария, пред благословения Архангел Михаил, пред благословения Йоан Кръстител, пред светите апостоли Петър и Павел, пред всички светии и пред теб, отче, защото съм съгрешавала често с мисъл, слово и дело, и моя е вината, моя, моя е тежката вина. Затова моля Пресветата Дева Мария, и свети Архангел Михаил, и свети Йоан Кръстител, и светите апостоли — на това място отец Сканлън се закашля и подсмърква — Петър и Павел, и всички светии, и теб, отче, да молите Всемогъщия Бог за мен грешната.
Едва чуто мърморене от другата страна на преградата я подканя да започне с изповедта. Агнес се е подготвила за този момент. Тя вади от новата си чантичка един лист, на който предната вечер е записала всичките си грехове по реда на съгрешаването, както ги е отбелязвала в дневниците си през последните тринайсет години. Тя се кашля деликатно и започва:
— Това са моите грехове. На 12 юни 1862 година подарих един пръстен, който ми бе подарен от приятелка. На 21 юни същата година казах на същата приятелка, в отговор на нейния въпрос, че още пазя пръстена. На трети октомври 1869 година, когато по розовите ни храсти имаше някаква болест, откраднах една съвършено красива роза от градината на съседите, но по-късно през същия ден я изхвърлих от страх, че някой ще ме попита откъде съм я взела. На 25-ти януари 1873 година умишлено настъпих едно насекомо, което не ми бе сторило зло. На 14-ти юни 1875 — миналата седмица — се държах грубо с един полицай, защото ме болеше глава, и му казах, че не си върши работата и трябва да бъде уволнен.
— Да? — окуражава я свещеникът, също както правеше, когато тя беше малка.
— Това е всичко, отче — уверява го Агнес.
— Всичките ти грехове за изминалите тринайсет години?
— Ами да, отче.
Свещеникът въздъхва и се чува как се върти на стола си.
— Хайде, дете мое, сигурно има още нещо.
— Ако има, отче, то аз не съм го осъзнала.
Свещеникът въздъхва отново, този път по-силно.
— Нарушения на морала? — подсказва той. — Грехът на гордостта?
— Може да съм пропуснала нещо — приема Агнес. — Случвало се е да ми се спи толкова много, или да съчувствам толкова зле, че да не попълня дневника си.
— Много добре… — мърмори под нос свещеникът. — Покаяние, покаяние… не е много това, което можеш да сториш, след като е изминало толкова дълго време. Ако все още си близка с тази приятелка, която ти е подарила пръстена, кажи й истината и й поискай прошка. Що се отнася до цветето… — той изпъшква, — хайде да забравим за цветето. Колкото до насекомите, имаш право да стъпваш върху колкото си искаш от тях — в Библията е писано, че всички зверове земни трябва да се боят и да треперят от човека. Ако можеш да откриеш полицая, когото си наскърбила, извини му се. А сега: за покаянието. За лъжата и грубите думи трябва да кажеш три пъти „Аве Мария“. Освен това трябва да се опиташ да се вгледаш по-надълбоко в душата си. Малцина са тези от нас, които са в състояние да преживеят тринайсет години, без да сторят почти никакъв грях.
— Благодаря ти, отче — шепне Агнес, стисва здраво листа в свитата си длан и се привежда напред, за да получи опрощение.
—
