Във фоайето вече са наизлезли и разговарят удивително много зрители. Това са все представители на преситения елит — барони и баронеси, полузаспали от скука, критици с монокли, които си палят взаимни пурите, лекомислени младежи, нетърпеливи да отлетят към друго забавление, престарели вдовици, чиито крайници са изтръпнали от дългото седене. Навсякъде се носи шум от разговори — обсъждат се времето, файтоните, общи приятели; няколко мъжки гласове коментират пренебрежително спектакъла и го сравняват с други представления на „Динора“, изнесени в други страни през други години; женски гласове осъждат вкуса на Аделина Пати по отношение на тоалетите; други, с трудно определим пол, я възхваляват. През цялата тази тълпа Агнес Ракъм се опитва да си пробие път.
— Ах! Агнес! — провиква се една тлъста дама във впечатляващо грозна виненочервена копринена рокля. — Трябва да чуя и вашето мнение!
Агнес застива на място и се обръща, заставайки лице в лице с жената, която й пречи да излезе.
— Нямам никакво мнение — отвръща тя с необичайно нисък, немелодичен глас. — Исках само да изляза на чист въздух…
— Божичко, наистина изглеждате зле, скъпа! — възкликва госпожа Еди–коя си. — Сигурна ли сте, че се храните достатъчно, скъпа?
Застанала зад Агнес, Шугър забелязва тръпката, която се плъзва по дългата редица копчета на гърба й. Настава кратка пауза, а междувременно разговорите наоколо затихват — по-скоро случайно, отколкото поради всеобщ интерес към мнението на госпожа Ракъм.
— Вие сте грозна и дебела, и аз никога не съм ви харесвала — думите отекват отчетливо, произнесени със сух, монотонен, неприсъщ на Агнес глас, който сякаш излиза от дълбочините на тялото й, а не от нежното й гърло. Шугър чувства как от този глас косите й настръхват; госпожа Еди-коя си стои като вкаменена; гласът наподобява на яростно кучешко ръмжене.
— Съпругът ви ме отвращава — продължава Агнес, — с лигавите си червени устни и старческите си зъби. Загрижеността ви за мен е фалшива и прикрива злобата ви. Имате косми по брадичката. Освен това на дебелите жени не трябва да им се позволява да носят коприна.
С тези думи Агнес се обръща рязко и напуска забързано фоайето, притиснала силно челото си с ръка, облечена в бяла ръкавица.
Шугър хуква след нея, минавайки край унизената госпожа Еди-коя си и зяпналите от удивление хора около нея — те се отдръпват плахо, сякаш правилата на играта дотолкова са се объркали, че те не биха се изненадали, ако тази непозната жена ги нападне.
— Извинете — шепне хрипливо Шугър, и ги оставя да зяпат.
Тя има основание да бърза; Агнес дори не минава през гардероба, а направо излиза тичешком от сградата на улицата, осветена от газени фенери. Портиерът, протегнал врат през вратата, едва е успял да прибере глава, когато Шугър профучава през тясното пространство край него и обърсва носа му с облеченото си в кадифе рамо.
— Извинете! — възкликват и двамата едновременно, но няма кой да приеме извиненията.
Шугър се взира в блъсканицата по Боу Стрийт — улицата прелива от амбулантни търговци, уличници, чужденци и почтени минувачи. За миг я обзема страх, че Агнес е потънала в това пъстро множество, особено като се има предвид, че по платното на улицата постоянно минават карети и файтони, така че отсрещната страна често се губи от поглед. Но опасенията й се оказват неоснователни; без тъмнозеленото си палто и тъмния чадър, които така и не взе от гардероба, госпожа Ракъм се забелязва отдалеч — светлите й поли се плъзгат по тъмния тротоар и се промушват през тълпата минувачи. Достатъчно е Шугър да следва най-светлото петно в тълпата — това със сигурност е Агнес.
Преследването трае не повече от половин минута; госпожа Ракъм хлътва в една странична пряка на Боу Стрийт — една от тези улички, които съществуват сякаш за удобство на крадците и проститутките, или на господата, изпитали нужда да се изпикаят. Веднага щом Шугър се шмугва в тъмния проход, до носа й долита миризма на изпражнения, а дочува и шум от стъпки — някой изчезва бързо нанякъде.
Стъпките обаче със сигурност не са на Агнес; малко по-надолу по уличката госпожа Ракъм се е проснала по лице в мръсотията и лежи неподвижно — като мъртва. Полите й се белеят в тъмнината като купчина сняг, оцелял по чудо след идването на пролетта.
— Дявол да го вземе… — прошепва под нос Шугър, обзета от страх и нерешителност. Хвърля поглед назад и се уверява, че от гледна точка на минувачите по Боу Стрийт, макар да е само на пет ярда от тях, тя вече се намира в друг свят, в някакво населено със сенки чистилище. Двете с Агнес са напуснали окъпания в светлина човешки поток и той продължава да тече без тях, без да отбелязва липсата им. От друга страна, Шугър знае отлично, че Скотланд Ярд се намира някъде зад близкия ъгъл; и че тъкмо тук вероятността да я спипат патрулиращи униформени полицаи и да я разпитват какво знае за дамата, която лежи безжизнена в краката й, е най-голяма.
