Всички крадци и бандити по Боу Стрийт са ме видели как й давам онези монети. Дрипава жена, която се разхожда нощем с десет шилинга в джоба си…
Тя излиза от ваната, увива се в любимата си снежнобяла хавлиена кърпа — най-доброто, което можа да намери в магазина на Питър Робинсън последния път, когато отиде да пазарува там. Ако си легне веднага, косата й ще изсъхне в неправилна форма; редно е първо да я изсуши пред камината, като при това я реши непрекъснато, докато тя придобие обема и блясъка, на които Уилям толкова се възхищава. Утре може да спи цял ден; Уилям още няма да се е върнал от Бирмингам.
Всеки ден някой старец умира от глад по улиците на Лондон. Пияници попадат под колелата на екипажите. Не е била продавачката на ягоди. Тя вече си хърка в леглото с десетте шилинга под възглавницата.
Гола, Шугър коленичи пред запалената камина, спуска мократа си грива пред лицето си, и започва да я реши, и реши, и реши, и реши. Струйки вода, тънки като огърлици, се стичат по ръцете и раменете й и се изпаряват от топлината на огъня. Отвън се надига остър вятър, свисти и вие около къщата, вдига боклуци и ги запраща по френските прозорци на кабинета. Коминът кашля, дървеният скелет на постройката, скрит под мазилка и тапети, поскърцва.
Внезапно Шугър подскача стреснато — чула е почукване на входната врата. Дали не е внушение? Не, ето пак! Уилям? Кой друг би могъл да бъде? Тя скача на крака, обзета едновременно от страх и възбуда. Защо се е върнал толкова скоро? Какво ли е станало с фабриката? „На половин път към Бирмингам се отказах“ — Шугър вече почти дочува обясненията му. „Не може нещо толкова евтино да си струва труда“. Господи, къде ли е напъхала нощницата си?
Подтикната от внезапен импулс, тя хуква гола към вратата. Защо не? Той ще бъде във възторг да я види така — своята смела и непресторена куртизанка, прилична на току-що разопакован подарък — мека, чиста плът, ухаеща на парфюм „Ракъм“. Едва ще успее да се удържи, докато тя ще го примамва, отстъпвайки гъвкаво назад, към спалнята…
Тя отваря вратата, и вътре нахлува леден вятър, от който кожата й настръхва. Отвън, в мастиленочерния мрак на верандата, няма никой.
Хенри Ракъм дръпва втори път шнура на звънеца, опипвайки с пръсти визитната си картичка — бои се, че ще се наложи да остави нея, вместо да му бъде позволено да се види лично с госпожа Фокс. Възможно ли е през краткото време, което е изминало от последната им среща, да е била обявена за смъртно болна? Месинговата табелка на вратата на бащиния и дом, която доскоро в неговите очи представляваше обикновено сведение за собственика на дома, сега изведнъж се е превърнала в символ на друг свят, където владеят болестите и смъртта: ДЖЕЙМС КЪРЛОУ, ХИРУРГ, ДОКТОР ПО МЕДИЦИНА.
Вратата се отваря и на прага застава възрастната прислужница на доктора. Хенри сватя шапка и я притиска към гърдите си, внезапно лишен от дар слово.
— Влезте, моля, господин Ракъм.
Когато влиза след прислужницата в антрето, той вижда доктор Кърлоу, който се качва нагоре по стълбите. От страх, че той може да изчезне нанякъде, Хенри едва се удържа да не се дръпне грубо от ръцете на прислужницата, докато тя се бори несръчно с палтото му.
— Докторе! — вика той, измъквайки рязко ръцете си от ръкавите.
Кърлоу спира на най-горното стъпало, обръща се и тръгва надолу по стълбите, мълчаливо, без да показва с нищо, че е видял госта си — човек би казал по-скоро, че се връща за нещо, което е забравил.
— Сър — започва отново Хенри. — Как… как е госпожа Фокс?
Кърлоу спира, докато е още доста над главата на Хенри.
— Диагнозата е потвърдена; има туберкулоза — казва той с безцветен глас. — Какво друго бих могъл да ви кажа?
Хенри стисва две колонки от перилата с големите си ръце и вдига поглед към зачервените, подпухнали очи на доктор Кърлоу.
— Няма ли нищо… — пита той с умолителен тон. — Чел съм… имаше нещо, струва ми се, наричаха ги пулмонални стабилизатори?
Докторът се засмива, по-скоро на себе си, отколкото на Хенри.
— Това са боклуци, Ракъм. Безполезни измишльотини и пенкилери. Предполагам, че вашите молитви биха имали по-добър практичен ефект.
— Мога ли да я видя? — продължава Хенри все така умолително. — Ще се постарая да не я преуморявам…
Кърлоу тръгва отново нагоре по стълбите, прехвърлил небрежно бремето на гостоприемството върху раменете на прислужницата.
— Да, да, разбира се — подхвърля той през рамо. — Тя се чувства отлично, както ще ви каже и сама.
И той изчезва нанякъде.
